Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
Той позамлъкна и се загледа настрана.
— Питаш ме сега защо ходя. Грях имах на душата си, тежеше ми. Колко пътя съм си думал: да отида да се отблагодаря на таз жена, да й цалуна ръка. Аз затуй ти цалунах ръка на тебе — каза той и погледна Нона. Гласът му пак затрепера и той замълча. След малко продължи: — Не можах да се откъсам от работа. Чух, че се поминала Антица, давах на черква, струвах оброк — не ми олеква. Не, рекъх, ще ида там и барем една свещ ще запаля на гроба й. И направих го. Сега ми е добре.
Нона мълчеше и едвам се удържаше да не се разплаче.
— Сега веки мога да си ида — каза дядо Велю. — Каквото трябваше да направя, направих го.
— Как тъй ще си ходиш! — каза Нона. — Но ти качи ли се на могилата, беше ли на гроба?
— Бях, бях, дъще. Нали туй ти казвам.
— А в чифлика ходи ли? Обади ли се на тати?
Дядо Велю махна с глава.
— Какво ще правя в чифлика? Нямам работа в чифлика. Аз съм един странен човек и никой не ме познава. Каквото трябваше да направя, направих го. Сега си отивам.
Глава 18
След половин час дядо Велю, нарамил торбичката си, поемаше пътя към Сеново, а оттам — за града. Нона и Кутмака бяха станали да го изпратят.
— Мож ли оправи пътя? — извика му Кутмака.
— Как не ще го оправя! Както съм дошел, тъй ще си ида. Останете си вий със здраве. Сбогом, дъще, сбогом!
Дребничък, с надвиснали гъсти вежди, той се поогледа, понамести торбата на рамото си и като понакуцваше, забърза надолу из пътеката.
— Чуден човек! — каза Нона, като седна пак на столчето пред колибата.
— Какво чудно има тук? — каза Кутмака. — Видял чиляка добро и не го забравил. И таквиз хора има. Всички не са като Гърдя, да се споменават с лошото само. Ама чакай — той погледна към границата. — Аз да видя поручика, ще му разправя. Той мина оттука, ама още не се е върнал.
— Кога мина? Накъде отиде?
— Нагоре отиде — каза Кутмака, като посочи с ръка. — Когато ти доде, той току-що беше минал.
Нона помисли, че ако Галчев е отишел по границата в тая посока, в която показваше Кутмака, твърде е възможно да се е отбил и в чифлика. Тя се зарадва и стана да си върви, но за да не се издаде пред Кутмака, побави се малко и след туй си тръгна.
Като излезе на пътя, Нона се обърна и погледна към Сеново: дядо Велю наближаваше селото, но от посоката, която държеше, се виждаше, че няма намерение да се отбие в Сеново, а иска да излезе на големия път за града. Нона още не можеше да забрави всичко туй, което тоя човек беше разказал. Тя се замисли за майка си. Антица като че я гледаше отнякъде и й се усмихваше. Конят вървеше бавно. Когато Нона се изправи, очите й бяха влажни. Чифликът се виждаше вече. Нона разгледа навсякъде, но нито пред портата, нито на друго място можа да види войник да държи коне. Галчев не беше дошел у тях, или ако е дошел, конете са ги отвели другаде. Тя шибна коня и се понесе в най-силен тръс. Скоро тя стигна пред дама. Случи се там Николай и на него тя остави коня.
— Дръж коня, Николай, докато доде Мурад. Хайде слушай, че ще ти дам ботуши.
— Не ща ботуши аз — намръщи се Николай и плю настрана. — Тъй ли се кара кон? — мърмореше той. — Я го, само пяна… ша умори коня… Ботуши… не ща ботуши аз…
Няколко крачки по–нататък Нона срещна Мурада.
— Мурад, вземи разпрегни коня. Кой е у нас?
— Даскал от Сеново дошло. Йосиф тука.
— А друг?
— Друго няма. Йосиф тука.
И Мурад забеляза изпотения кон и също като Николай се начумери. Нона изгледа и двамата, усмихна се и се забърза към къщи. Още на пруста тя чу гласа на баща си и разбра, че Йосиф е при него Тя влезе в другата стая и завари там Санка.
— А, Ноне! Що толкоз рано се върна? — каза Санка, позасмя се и две трапчинки се явиха на бузите й. — Йосиф е тука. — Тя доде по-близо и нисичко каза: — И офицерина дохожда. Казах му да почака, не рачи. Аз ще дода друг път, каза.
Нона я гледаше със светнали очи, весела.
— Кога доде? Йосиф тук ли беше, като доде?
— Йосиф сетне доде. Трябва да го е видял, защото ми каза: „Санке, офицера търси Нона тука, а тя търси него в Сеново. Играят на криеница.“ Тъй каза.
— Проклетник! Той все много знае.
Нона набързо взе да се преоблича, не искаше Йосиф да я види, че е в по-нови дрехи.
— Санке, да видиш какъв човек видях — каза тя. — Десет дена вървял пеш, само да доде дотука и да запали свещ на гроба на мама. Мама му била направила голямо добро. А, тя е дълга история, после ще ти я разправя. И знаеш ли, Санке, целуна ми ръка. А стар човек. Аз после ще ти разправя.