Чифликът край границата

— Какво чудно има тук? — каза Кутмака. — Видял чиляка добро и не го забравил. И таквиз хора има. Всички не са като Гърдя, да се споменават с лошото само. Ама чакай — той погледна към границата. — Аз да видя поручика, ще му разправя. Той мина оттука, ама още не се е върнал.

— Кога мина? Накъде отиде?

— Нагоре отиде — каза Кутмака, като посочи с ръка. — Когато ти доде, той току-що беше минал.

Нона помисли, че ако Галчев е отишел по границата в тая посока, в която показваше Кутмака, твърде е възможно да се е отбил и в чифлика. Тя се зарадва и стана да си върви, но за да не се издаде пред Кутмака, побави се малко и след туй си тръгна.

Като излезе на пътя, Нона се обърна и погледна към Сеново: дядо Велю наближаваше селото, но от посоката, която държеше, се виждаше, че няма намерение да се отбие в Сеново, а иска да излезе на големия път за града. Нона още не можеше да забрави всичко туй, което тоя човек беше разказал. Тя се замисли за майка си. Антица като че я гледаше отнякъде и й се усмихваше. Конят вървеше бавно. Когато Нона се изправи, очите й бяха влажни. Чифликът се виждаше вече. Нона разгледа навсякъде, но нито пред портата, нито на друго място можа да види войник да държи коне. Галчев не беше дошел у тях, или ако е дошел, конете са ги отвели другаде. Тя шибна коня и се понесе в най-силен тръс. Скоро тя стигна пред дама. Случи се там Николай и на него тя остави коня.

— Дръж коня, Николай, докато доде Мурад. Хайде слушай, че ще ти дам ботуши.

— Не ща ботуши аз — намръщи се Николай и плю настрана. — Тъй ли се кара кон? — мърмореше той. — Я го, само пяна… ша умори коня… Ботуши… не ща ботуши аз…

Няколко крачки по–нататък Нона срещна Мурада.

— Мурад, вземи разпрегни коня. Кой е у нас?

— Даскал от Сеново дошло. Йосиф тука.

— А друг?

— Друго няма. Йосиф тука.

И Мурад забеляза изпотения кон и също като Николай се начумери. Нона изгледа и двамата, усмихна се и се забърза към къщи. Още на пруста тя чу гласа на баща си и разбра, че Йосиф е при него Тя влезе в другата стая и завари там Санка.

— А, Ноне! Що толкоз рано се върна? — каза Санка, позасмя се и две трапчинки се явиха на бузите й. — Йосиф е тука. — Тя доде по-близо и нисичко каза: — И офицерина дохожда. Казах му да почака, не рачи. Аз ще дода друг път, каза.

Нона я гледаше със светнали очи, весела.

— Кога доде? Йосиф тук ли беше, като доде?

— Йосиф сетне доде. Трябва да го е видял, защото ми каза: „Санке, офицера търси Нона тука, а тя търси него в Сеново. Играят на криеница.“ Тъй каза.

— Проклетник! Той все много знае.

Нона набързо взе да се преоблича, не искаше Йосиф да я види, че е в по-нови дрехи.

— Санке, да видиш какъв човек видях — каза тя. — Десет дена вървял пеш, само да доде дотука и да запали свещ на гроба на мама. Мама му била направила голямо добро. А, тя е дълга история, после ще ти я разправя. И знаеш ли, Санке, целуна ми ръка. А стар човек. Аз после ще ти разправя.