Руническият жезъл
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Руническият жезъл». Краткое содержание книги:
Не успяха дори да затворят вратите пред настъпващата армия. Едва сега барон Мелиадус осъзна колко погрешно е преценил силата на Хоукмун и колко е над-ценил собствените си възможности. Единственото, което оставаше, бе час по-скоро да вкара в боя свежи подкрепления и да разчита, че междувременно Калан ще намери начин да увеличи мощта на Черната перла.
Но изведнъж сърцето му се изпълни с надежда, защото забеляза, че Хоукмун се люшка в седлото, вдигнал ръце към сребърния си шлем, а някакъв непознат здравеняк с вълнена шапка и огромна бойна секира го подкрепя с ръка.
— Послушай ме, човече, чуваш ли? — шепнеше Фанк на Хоукмун. — Време е да използваш Руническия жезъл. Време е да извадиш на бял свят нашето знаме. Бързо, Хоукмун, инак не ще преживееш и минута повече!
Хоукмун чувстваше перлата в мозъка си като плъх, затворен в клетка, но въпреки това успя да измъкне от пояса си Жезъла, вдигна го към небето, както го беше посъветвал Фанк, и забеляза, че въздухът наоколо се изпълва с разноцветни лъчи.
— Руническият жезъл! — изрева Фанк. — Това е Руническият жезъл! — После избухна в смях, забелязал панически бягащите гранбретанци, които бяха напълно деморализирани, въпреки преимуществото си в численост. А Хоукмун вече се чувстваше като победител.
Но барон Мелиадус не беше готов да се предаде толкова лесно.
— Нима се боите от някакво парче метал? — извика той на хората си. — Нищо не може да ви стори. Напред, глупаци, довършете ги!
Междувременно камаргската армия нахлу през вратите на Лондра, където все още имаше поне милион въоръжени мъже, способни да ги разгромят. Начело яздеше Хоукмун, размахал Жезъла като знаме.
Като насън предвождаше своя призрачен легион Хоукмун, вдигнал в дясната си ръка Меча на зората, а в лявата стиснал Руническия жезъл.
В тесните улици двете армии се притиснаха плътно една в друга. Гранбретанците се опитваха да свалят своите противници от седлата, но почти не можеха да помръднат. Хоукмун забеляза един воин със сребърен шлем да се отбранява от атаките на поне дузина гранбретанци и сърцето му се сви при мисълта, че това може да е Изелда. Тялото му се изпълни с нова енергия, той се извърна и направи отчаян опит да доближи изпадналия си в беда другар, но друг рицар със сребърен шлем вече бързаше на помощ и той изведнъж осъзна, че Боуджентъл е бил нападнатият, а Изелда — тази, която се бе втурнала да го подкрепи.
Но безуспешно. Боуджентъл внезапно се скри от погледите им зад гора размахани оръжия, които се вдигаха и спускаха ритмично, а после шлемът му се показа отново — набучен на дълго окървавено копие. Изелда го отсече заедно с китката, която го размахваше тържествуващо.
Последва нова разяждаща мозъка атака. Калан очевидно засилваше непрестанно въздействието на машината. Хоукмун изстена, погледът му отново се замъгли, но въпреки това успя да отбие няколко удара, без да изпусне Жезъла.
Когато мъглата пред очите му се разсея, макар и за кратко, той видя, че д’Аверк е скочил от притиснатия в мелето кон и си проправя път с меча през редиците на противника. Изведнъж Хоукмун се досети накъде е тръгнал французинът — към двореца, където беше неговата любима, кралица Флана.
И ето как загина д’Аверк:
Най-сетне храбрият французин успя да се добере до двореца, полуразрушен след скорошния щурм на Мелиадус, скочи през един отвор в стената и затича нагоре по стълбите към вратата, пред която го очакваха няколко въоръжени с огнестрели стражи. Когато до ушите му достигна зловещото свистене, предвещаващо скорошни изстрели, д’Аверк се хвърли на земята секунда преди над него да изригнат няколко огнени стълба. За щастие, съвсем наблизо забеляза един захвърлен огнестрел. Взе го, вдигна се светкавично и покоси стражите, които преграждаха пътя му към вратата.
Д’Аверк прекрачи труповете и затича по коридора, тропотът на ботушите му отекваше надалече. Пред вратите на тронната зала го очакваше още една група пазачи, които д’Аверк успя да изненада и повали с един изстрел, но този път той също бе ранен леко в рамото. Сетне открехна масивната порта и надникна в тронната зала. Подиумът с трона бе на около половин миля навътре, но д’Аверк не се съмняваше, че там го очаква Флана.
Той блъсна вратата и се затича, викайки името й:
— Флана! Флана!
Кралицата, която се бе отдала на мечти, вдигна глава и зърна приближаващата се фигура. Името й отекваше в стените на залата.
— Флана! Флана! Флана!
Тя позна гласа, но си помисли, че все още не се е пробудила и че сънят продължава.