Шовинист

— Мразя гнолове — вметна Ангуа, — вонят отвратително.

— Е, това не е съвсем честно. Улиците щяха да са къде-къде по-мръсни без теб и твоите хора, нали, Дрисльо? — каза Керът, все още със спокоен и приветлив глас. — Събираш това-онова, понякога може би го халосваш в близката стена, докато спре да шава…

— Ст’р’ем с’ — отвърна гнолът. Изотдолу се разнесе бълбукащ звук, който можеше да бъде и кикот.

— Та аз дочух отнякъде, че ти ще ми кажеш къде ходи Снежния склон тия дни.

— Н’щ’чко н’ зн’м.

— Прекрасно.

Керът хвана тризъба градинска вила и заобиколи прокапващата каруца изотзад.

— Н’щ’чко н’ зн’м з’… — продължи гнолът припряно.

— Да?

Греблото замръзна във въздуха.

— Н’щ’чко н’ зн’м з’ к’щ’т н’ Алеят’ н’ Отм’кн’т’т’ М’н’т’и.

— Оная, дето има табела „Дава се под наем“ ли?

— д’.

— Много добре. Благодаря ти, че изпълни дълга си на добър гражданин. Между другото, случайно минахме край една умряла чайка. Намира се на Улицата на пивоварите. Ако побързаш, можеш и да изпревариш навалицата.

— Бл’г’д’ръ т’ — изгъгна гнолът.

Каруцата закриволичи напред. Полицаите я наблюдаваха как стърже и скрибуца, докато не се скри зад завоя на улицата.

— Те са всъщност добри по сърце — отбеляза Керът. — Мисля, че много може да се каже за духа на толерантност, който цари в този град по това, че дори и гноловете го наричат свой дом.

— Преобърна ми се стомахът — отговори Ангуа, когато двамата продължиха по пътя си. — Този имаше трева по гърба си!

— Гоподин Ваймс каза, че ние сме задължени да направим нещо за тях.

— Целият е едно голямо сърце, тоя човек!

— С огнепръскачка, каза.

— Няма да свърши работа. Прекалено са мочурливи. Някой някога интересувал ли се е с какво се хранят?

— По-добре е да гледаме на тях като на… чистачи. Със сигурност боклуците и умрелите животни по улиците намаляха, откак дойдоха гноловете.

— Да, но виждал ли си някога гнол да държи метла и лопата?

— Това е то разслоението на обществото. Всичкия боклук се стоварва върху главите на хората отдолу и така, докато се намери някой навит да го изяде. Така казва господин Ваймс.

— Да.

Повървяха още малко смълчани и Ангуа подхвърли:

— Доста се заслушваш в думите на господин Ваймс, нали?…

— Той е чудесен офицер и пример за всички нас.

— И никога не ти е хрумвало да си потърсиш работа в Куирм или някъде другаде, нали? Другите градове дават мило и драго да наемат анкх-морпоркски полицай.

— Какво, да напусна Анкх-Морпорк?

Тонът на гласа му беше достатъчно красноречив.

— Не… явно не — тъжно се примири Ангуа.

— Както и да е, не знам какво би правил господин Ваймс без мен да тичам насам-натам по цял ден.

— И това е гледна точка, разбира се — съгласи се Ангуа.

Алеята на отмъкнатите монети не беше далеч. Там беше гетото на онези, които лорд Ръждьо вероятно би нарекъл „предприемчиви занаятчии“. Хора, които бяха достатъчно ниско в социалната стълбица, за да са биячи и бройкаджии, но и прекалено нагоре, за да бъдат самите те бити и бройкани лесно. Търговци на пясък и тапицери, главно. Хора, които нямаха много, но се гордееха дори и с това. Човек можеше да забележи дребните знаци. Лъскави табелки с номерцата на къщите, като за начало. Покрай стените на къщите, които фактически представляваха една непрекъсната редица след векове зидане и зазиждане, се бяха оформили границите между имотите — точно по средата и нито комарски крак встрани. Според Керът тук живееха хората, които инстинктивно са разбрали, че цивилизацията е основана на споделеното уважение към частната собственост; Ангуа смяташе, че са стиснати дребни копеленца, които биха ти продали и часовете от денонощието, ако можеха.