Шовинист

Ангуа изчака в мрака, докато чу прозореца да се отваря.

— Отиде си — прошепна Керът.

— По керемидите отвън има стъкълца, точно както докладва Фред — сподели Ангуа.

Вътре тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Първо се налагаше да изключи миризмата на Керът — нетърпелива пот, сапун, остатъчен мирис на грес за арбалети…

…и Фред Колън, целия вир-вода с намек за бира, странната помада за свежа кожа на Ноби, и миризмата на стъпки, тела, дрехи, грес, нокти…

Окото на обонянието й можеше да види хората в стаята час след като са я напуснали по замразената във времето обонятелна диря, която оставяха. Но след денонощие миризмите започваха да се пресичат и оплитат една в друга. Трябваше да ги взима поотделно, една по една, да отдели познатите частици и каквото останеше…

— Толкова са се объркали!

— Добре, добре — успокои я Керът.

— Тук е имало най-малко трима души! Единият е Ози… Миризмата му е по-силна около леглото… и…

Тя разтвори широко очи и се втренчи в пода.

— Някъде тук!

— Кое? Какво?

Ангуа приклекна, почти долепила нос о дъските на пода.

— Мога да го подуша, но не мога да го видя!

Пред лицето й се появи нож. Керът приклекна и прокара острието в цепнатината между две от дъските. Нещо като кафява тресчица отхвръкна настрана. Явно беше тъпкано и въргаляно насам-натам от множество нозе, но дори и така Керът можеше да усети аромата на карамфилче.

— Смяташ ли, че Ози честичко си е правил ябълков пай? — прошепна той.

— „Никакву готвене“, забрави ли? — ухили му се Ангуа.

— Значи някой друг…

Керът изчовърка още прах и мръсотия. В тях нещо блесна.

— Фред каза, че стъклата са се посипали отвън, нали така?

— Да.

— Добре, но какво ще стане, ако предположим, че някой не е успял да събере всички стъкълца, когато го е счупил?

— За човек, който мрази лъжата, ти си ужасно подозрителен, знаеш ли?

— Просто логика. Отвън пред прозореца има посипани стъкла, но това означава просто, че има стъкла, посипани пред прозореца. Командир Ваймс винаги повтаря, че няма такова нещо като улика. Въпросът е как ти сам виждаш нещата.

— Мислиш, че някой е разбил прозореца, влязъл е и след това внимателно е пренесъл всички стъкълца навън?

— Възможно е.

— Керът? Защо шепнем?

— „Никакви жини“, забрави ли?

— И никакви домашни животни. Не гледай така — прибави тя, щом зърна лицето му. — Проява на лош вкус е само когато някой друг го казва. На мен ми е позволено.

Керът изстърга още няколко парченца стъкло от пода. Ангуа надникна под леглото и измъкна омачканите списания.

— Мили боже, наистина ли хората четат подобни неща? — възкликна тя, докато прелистваше „Лъкове и амуниции“. — „Тестовете на Огнеметния Рефлекс Номер 7: Много Повече Лък“… „Възпаление на ходилото — ние ви представяме десетте най-добри мехлема срещу гъбички!“… и какво е това списание?… „Волнонаемник“?

— Непрекъснато се водят разни дребни войни тук и там — обясни Керът, докато издърпваше кутията с парите.

— Но само погледни размера на тази секира!… „Вземи им акъла, вземи «Разчистващата пътя» на «Бърли и Силен-в-ръката» и ги скъси с една глава!“ Явно е вярно това, дето го разправят за мъжете, които си падат по големи оръжия…