Реквием за една светица
- Автор: Фокнър Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реквием за една светица». Краткое содержание книги:
ТЕМПЪЛ:
(Пак се дърпа) Кажи ми точно какво рече той. Не тази нощ. Не може да е било тази нощ… Или пък по телефона и не е било нужно…
СТИВЪНЗ:
Каза го още преди седмица…
ТЕМПЪЛ:
А-ха, когато ми прати телеграмата. И какво каза?
СТИВЪНЗ:
(Цитира) „Кой съм аз, та да мога с безсрамно безразсъдство да поставя нищожните права на своя пост в едни везни с тази проста, но неотклонима постъпка? Кой съм аз да унищожавам и да анулирам онова, което тя е купила с цената на своя беден, заплетен, изгубен и обезценен живот?“
ТЕМПЪЛ:
Много хубаво! Значи, съм дошла тук в два часа среднощ не дори и заради надеждата, че мога да спася живота й. Нито да ми се каже онова, което вече е решил. Не и да направя самопризнания пред мъжа си, а пред двама чужди — нещо, което цели осем години се мъча да откупя, та дано съпругът ми никога не узнае. Ето, виждаш ли — това е то страданието. Не за какво да е. Чистото страдание!
СТИВЪНЗ:
Ти дойде тук, за да потвърдиш онова, което със смъртта си утре Нанси ще узакони: че децата, малките деца, докато са малки, трябва да си останат непокътнати, необременени, неразкъсвани, далеч от ужаса.
ТЕМПЪЛ:
(Тихо) Добре. Направих го. Можем ли сега да си отиваме?
СТИВЪНЗ:
Да.
(Тя се обръща и тръгва към стъпалата. Стивънз върви до нея. На първото стъпало тя се поколебава, провлачва нозе като сомнабул. Стивънз я подкрепя, но тя рязко освобождава ръката си и почва да слиза.)
ТЕМПЪЛ:
(На първото стъпало) Да спася душата си… ако имам душа. Ако има бог да я спаси… стига да я поиска…
Завеса
Трето действие
Затворът
И така, макар до известна степен затворът да беше едновременно и по-стар, и не толкова стар като съдилището, в действителност по време, по наблюдения и по памет той бе по-стар дори от града. Защото не може да има град, докато няма съдилище, и не може да има съдилище, докато приличната на заешка колиба постройка с гол землен под, приютяваща железния сандък, не бива откъсната от дървената подпираща я стена, за да бъде префасонирана в една новогръцко-джорджианскоанглийска постройка, поставена в центъра на онова, което след време щеше да стане известно като площад. В резултат на това самият град трябваше да се измести с една улица по на юг — всъщност не градът, защото град още нямаше; затворът именно го направи град: наложи се сред облаци от прах да разширяват пътеката, пътя, коловоза, минаващ през гората от дъб, бряст, хикори, клен, цъфтящ бъз, дрян, диви сливи и глог, като в едната страна остана механата на стария Алек Холстън заедно с налбантницата, а малко по-нататък — разменният пункт и магазин на Ратклиф с ковачницата; по диагонал, с лице към тях и оттатък прахоляка — затворът. Измести се с една улица на юг, цял и непокътнат, тъй че сега, век и четвърт по-късно, налбантницата и магазинът на Ратклиф вече не съществуваха, а механата на стария Алек и ковачницата бяха съответно хотел и гараж на главната улица, предимно търговска улица, при което затворът си остана насреща, макар вече преустроен в двуетажна тухлена сграда от ръцете (и най-вече спестовните книжки) на Сарторис, Сътпен и Луи Грениър, но гледащ с лице не към главната, а към страничната уличка;
И така, понеже бе по-стар от всичко, той и всичко бе видял: преустройства и промени и в този смисъл всичко бе записал — и така е наистина, или както би се изразил Гейвин Стивънз, градският адвокат, искаш ли да прочетеш непрекъснатата (по-скоро напластената) история на едно общество в нейната цялост, не търси църковните регистри и не се рови в съдебните протоколи, а разчопли последователните пластове от подово масло и вар по пода и стените на затвора, тъй като единствено в принудителното си задържане човек намира достатъчно безработно време, в което да съчинява посредством простите и нецензурирани слова на своите прости и нецензурирани желания и стремежи нецензурираните и прости рекапитулации на своето нецензурирано и просто сърце; те са невидими и натъпкани не само под ежегодната вар и подово масло вътре в килиите и карцерите, но и вън, по голите стени — най-напред дъсчените и мазани с кал, а по-късно симетричните тухлени зидове; и това са не само неграмотно надрасканите и повтарящи се без капка въображение криви и лишени от перспектива, почти праисторически сексуални стенописи, тук има образи, цяла една панорама не само на града, но и на неговите дни и години, изпълнени и с преобразования и промени от началото (общност, селище, село, град), но и с очертания, форми и движения, с жестове на страст и надежда, на труд и на издръжливост, на мъже, жени и деца в техните застигащи се поколения, останали дълго след като субектите, които са ги отразили, са изчезнали, за да бъдат заместени от други, които също щели да изчезнат; тъй става, когато застанеш сам в някоя празна и сумрачна стая и хипнотизиран под тежестта на невероятно издръжливото човешко минало, повярваш, че обърнеш ли само глава, ще зърнеш с крайчеца на окото си движението на ръка, блясъка на кринолин, една китка в дантели, а може би дори перо от шапката на кавалер — кой знае? Стига волята да е достатъчно силна, човек ще види и някое лице, триста години след като се е превърнало в прах — очите, две замръзнали сълзи, изпълнени със самоувереност и гордост, познаващи страданието и първите признаци на смъртта, казващи сега, през цели дванайсет поколения, „не“ на смъртта, и досега задаващи същия онзи стар безответен въпрос отпреди три столетия, макар да са научили чрез отразеното в себе си, че отговорът е без значение — така става, ако се вгледаш достатъчно дълго в някое мътно, неизмеримо в дълбините си старо огледало;