Реквием за една светица

ТЕМПЪЛ:

Затворът… Погребението стана на другия ден. Гауън току-що стигнал в Ню Орлеанз и се наложи с нает самолет да се върне още същата сутрин. Всичко живо в Джеферсън плъпна за гробищата, а по пътя всеки ще се отбие до затвора. Кой каквато работа има из града, всеки тича под решетъчните прозорци на горкия етаж — там са килиите за негрите, размирници, незаконни търговци с уиски, скитници, убийци. Оттам затворените гледат навън и се радват на минаващите погребения. Попадне ли бял човек в затвора или в болницата, казващ си „Ау, колко ужасно“ и то не от срам и от болка, а защото са го заключили между четири стени и не го пускат, и знаеш, не знаеш каква е работата, пращаш му книги да чете, кръстословици да решава. С негрите не е така. Нито за книга се сещаш, нито за ребус. И ненадейно ти съмва пред очите, че те дори не знаят да четат. И минеш ли покрай затвора, виждаш ги… не, не точно тях, тях не можеш да видиш, виждаш само ръцете на решетките; не се движат, не се суетят, не стискат дори железата, както биха правили едни бели ръце, а просто стоят отпуснати между решетките, безжизнени, запазили формите на плуговете, на брадвите и мотиките, които са държали, на метлите и детските люлки. Накрая ти се струва, че взимат формата и на решетките, но все така спокойни и без мъка. Разбирате ли? Не свити и разкривени от работа, а като че направени и усъвършенствани от работа, загладени и дори меки, сякаш с простата пот са получили всичко онова, което белите ръце са длъжни да плащат с пари. Съвсем не чужди на труда, а просто в братство с него и по тоя начин освободени: в мир с него. И тия същите ръце, продълговати, нежни и безбурни, ръце, които не искат и да знаят за мъката, гледат навън вместо хората, гледат кой минава, гледат погребенията, хората, свободата, слънцето, чистия въздух — ръце, а не очи. Едни ръце, отпуснати между решетките и загледани навън, ръце, които виждат плугове, мотики и брадви още в часовете преди зазоряване, които дори в мрака, без лампа да палят, знаят да намерят детето — не тяхното, а твоето, бялото, — знаят какво иска то, гладно ли е, жадно ли е, мокро ли е, и са готови да му помогнат. Разбирате, нали? О, да можех да плача! Имало един негър, още преди да отида в Джеферсън, сигурно чичо Гейвин го помни. Жена му умряла само половин месец подир сватбата, заровил я и най-напред тръгнал да обикаля пътищата, дано се умори, та мъничко да дремне. Нищо не излязло. Тогаз го ударил на пиене, от това дано му се доспи. И така не успял и една вечер, при игра на зарове излъгали го, скокнал и прерязал гърлото на един бял. Чак сега му се доспало. Шерифът така го и намерил: заспал на дъските в колибата, която бил взел под наем за жена си, за семейството си, за своя живот и за старини. В затвора тъмничарят и полицаят не могли да го укротят, та трябвало и петима други затворници да помагат, додето го свързали с веригите. Лежал на пода, над него половин дузина мъже пъхтели да го удържат, а той какво мислите, че повтарял? „Ах тия мисли! Не ме оставят тия мисли!“