Дълга целувка за сбогом

— Помогни ми. Капакът е готов за изместване.

Пъхнах ръце в процепа и се опитах да вдигна капака. Никакъв шанс. Сигурно тежеше към двеста и петдесет килограма. Тогава подпрях с рамо и се помъчих да го избутам настрани. Плочата плъзна с пронизително стържене, от което ме полазиха тръпки.

Изведнъж дочух меки стъпки по мраморния под. Изотзад долетя шепот:

— Как върви?

— Добре, добре — казах аз. — Следващия път се обаждай, преди да влезеш, Сюзън.

— Не му обръщай внимание — рече Чарли. — Малко се е уплашил.

Продължих да натискам, но капакът беше заял, а обувките ми се плъзгаха по мраморния под. Все едно че опитвах да си пробия път по разкаляно игрище с двама защитници на гърба. Още два сантиметра. После плочата пак заседна с онзи проклет стържещ звук, който сигурно не смущава само хора, привикнали да разбиват гробници след полунощ, докато навън вятърът свири зловещо сред паметниците.

Чарли подпря рамо до мен. Нови пет сантиметра. Сюзън се включи в борбата и капакът тръгна толкова бързо, че не успяхме да го удържим. Бетонната плоча рухна на мраморния под и се строши на хиляди късчета. Обгърна ни облак прах. Някой кихна. Надявах се да е Чарли или Сюзън. Насочих лъча на фенера навътре — в криптата. Чарли се провеси през ръба и потупа дървения ковчег.

— Добре, даже много добре — каза той. — Сух е като барут.

Погледнах Сюзън.

— Защо не ни изчакаш навън, до камионетката на Чарли?

Нямаше смисъл да гледа как вадим трупа на баща й след две години в ковчега. Тя ме изгледа така, сякаш искаше да каже, че има кураж колкото мен, а може би и много повече, но все пак излезе. Ние с Чарли отново се хванахме на работа. Забихме лост под капака на ковчега и напънахме с всичка сила. Сторихме го на тъмно, защото бяхме оставили фенера на пода. Трупът лежеше цял метър под ръба на криптата и тъй като бях по-як от Чарли, аз се заех да го измъкна.

Опрях корем в ръба и се прегънах в кръста. Посягах натам, където би трябвало да са раменете, но вместо това награбих с пълни шепи някаква каша.

— Гъх! — изпъшках аз.

— Какво става? — заинтересува се Чарли.

— Имам чувството, че съм бръкнал в каца ябълков мармалад.

— Плесен — каза Чарли. — Сигурно е лицето. Случва се и в най-сухата гробница.

Избърсах ръце, посегнах по-надолу, напипах някакви рамене и дръпнах. Чарли остави фенера, подложи найлоновия чувал и след минута двамата вече крачехме по росната трева: той — с инструментите в торба от зебло, аз — с опакован труп на рамо. Бяхме като национални герои на Трансилвания.

— Не е бил прав онзи детектив от Лос Анджелис — казах аз, когато наближихме камионетката.

— Кой точно? — запита Чарли Ригс.

— Марлоу, Филип Марлоу. В една от книгите казва, че мъртвецът е по-тежък от разбито сърце.

— И какво?

— Покойният Филип Кориган ми се вижда съвсем лекичък.

— Телата губят тегло след смъртта — каза Чарли, сякаш беше общоизвестен факт.

— Страхотна диета — заключих аз.

Чарли промърмори нещо и продължи напред. Изглежда, умът му на учен все още работеше след нощните изпитания. До камионетката оставаха десет метра, когато Чарли рязко спря. Сюзън Кориган ни чакаше, клекнала в каросерията насаме с мислите си.