Кръвта на елфите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-404-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвта на елфите». Краткое содержание книги:
— По-близо.
Приближи се още повече. Джуджето отпусна брадвата и леко наведе глава.
— Или ме лъжат очите — каза той, — или това е вещерът на име Гералт от Ривия. Или някой, който адски много прилича на Гералт.
— Ярпен Зигрин? — констатира Гералт смаяно. — Самият Ярпен Зигрин в пълното си брадато великолепие!
— Ха! — Джуджето метна брадвата така, сякаш беше клонка от лоза. Острието изсвистя във въздуха и се заби в пъна с тъп удар. — Тревогата се отменя. Това наистина е приятел!
Всички явно се успокоиха, на Гералт дори му се стори, че чува дълбоки въздишки на облекчение. Джуджето се приближи, протегна ръка. Ръкостискането му смело можеше да се сравни с железни клещи.
— Здравей, чародею — каза той. — Откъдето и да идваш и накъдето и да отиваш — си добре дошъл. Момчета! Насам! Помниш ли момчетата ми, вещерю? Това е Яник Брас, този е Ксавиер Моран, а тези са Поли Далберг и брат му Реган.
Гералт не помнеше нито един от тях, впрочем всички изглеждаха еднакво — брадати, ниски и набити, почти квадратни в своите груби, стегнати салтамарки.
— Бяхте шестима — каза той, докато стискаше поред жилавите им, грапави длани. — Ако си спомням правилно.
— Имаш добра памет — разсмя се Ярпен Зигрин. — Бяхме шестима, точно така. Но Лукас Корто се ожени, засели се в Махакам и отпадна от компанията, глупчото. Засега не се е намерил някой подходящ да заеме мястото му. Което е жалко — шест е подходящото число, нито повече, нито по-малко. Точно колкото са необходими, за да се изяде едно теле и да се изпие една бъчва…
— Както виждам — Гералт посочи с глава останалите, застанали нерешително край фургоните, — тук сте достатъчно, за да се справите с три телета, да не казвам колко пилета можете да изядете. Що за дружина командваш, Ярпен?
— Не съм аз този, който командва тук. Позволи ми да те представя. Извинявайте, че не го направих веднага, господин Венцк, но аз и моите момчета познаваме Гералт от Ривия не от вчера, имаме някои общи спомени. Гералт, това е господин комисарят Вилфрид Венцк, който служи на крал Хенсен от Ард Карайг, милостивият владетел на Каедвен.
Вилфрид Венцк беше висок — по-висок от Гералт и двойно по-висок от джуджето. Беше облечен с обикновена униформа, каквато носят селските кметове, съдебните изпълнители или конните куриери, но в движенията му имаше рязкост, суровост и увереност, каквито вещерът беше виждал и можеше да разпознае безпогрешно дори нощем, дори под оскъдната светлина на огъня. Така се държаха хората, свикнали с ризницата и оръжието. Венцк беше професионален воин — Гералт беше готов да се обзаложи за това на всякаква сума. Той стисна подадената му ръка и леко се поклони.
— Да седнем. — Ярпен Зигрин посочи пъна, в който все още беше забита внушителната му брадва. — Кажи какво правиш в тези земи, Гералт?
— Търся помощ. Пътувам само с една жена и малко момиче. Жената е болна. Много сериозно. Догоних ви, за да помоля за помощ.
— По дяволите, тук нямаме лекар. — Джуджето се изплю в огъня. — Къде ги остави?
— На петдесетина крачки оттук, на главния път.
— Ще покажеш пътя. Хей, вие там! Трима на конете и оседлайте още един. Гералт, тази твоя болна ще се задържи ли върху коня?
— Едва ли. Затова се наложи да я оставя.
— Вземете горна дреха, одеяло и два пръта от фургона. По-бързо!
Вилфрид Венцк, скръстил ръце на гърдите си, се изкашля.
— Ние сме на пътя — изрече рязко Ярпен Зигрин, без да го поглежда. — На пътя не се отказва помощ.
— Проклятие! — Ярпен отдръпна длан от челото на Трис. — Пари като печка. Не ми харесва тази работа. А ако е тиф или дизентерия?
— Това не може да бъде нито тиф, нито дизентерия — излъга убедително Гералт, докато покриваше болната с чергилото. — Магьосниците имат имунитет против тези болести. Това сигурно е хранително отравяне, нищо заразно.
— Хмм… Е, добре. Ще отида да се поровя в чантите. Някога имах хубав лек против разстройство, може да ми е останало още малко.
— Цири — промърмори вещерът, подавайки на момичето сваления от коня кожух, — отиди да спиш, едвам се държиш на краката си. Не, не във фургона. Там ще сложим Трис. Ти легни до огъня.
— Не — възрази тихо Цири, гледайки отдалечаващото се джудже. — Ще легна до нея. Когато видят, че ме отделяш от нея, няма да ти повярват. Ще помислят, че е нещо заразно, и ще ни изгонят, като от заставата.
— Гералт — прошепна изведнъж магьосницата. — Къде… сме?
— Сред приятели.
— Аз съм тук — каза Цири и погали кестенявите й коси. — С теб съм. Не се бой. Усещаш ли колко топло е тук? Гори огън, а джуджето сега ще донесе лекарство за… За стомах.
— Гералт — изстена Трис, опитвайки се да се подаде изпод чула. — Никакви… никакви магически еликсири, не забравяй…