Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Хайде да се връщаме в пикапа.
Втурнах се към кабината и с радост се покатерих ма седалката.
— Как е бил убит според теб? — попитах аз, след като прецених, че Алсид е имал достатъчно време да дойде на себе си.
— Според мен някой добре му е усукал врата — отвърна той. — Но не мога да проумея как е влязъл в апартамента. Сигурен съм, че снощи заключих вратата. Убеден съм в това. Тази сутрин пак беше заключена.
Опитах се да разгадая този проблем, но нищо не можах да измисля. После се зачудих как точно настъпва смъртта, ако вратът ти е счупен. Но реших, че темата не е особено благодатна за размисъл.
На път към апартамента спряхме в „Уолмарт“. Както можеше да се очаква за уикенд преди коледните празници, вътре гъмжеше от клиенти. Отново си помислих: „Не съм купила нищо за Бил“.
И ме прониза остра болка в сърцето, когато осъзнах, че може би никога няма да купя на Бил коледен подарък. Нито сега, нито когато и да било.
Имахме нужда от ароматизатор за въздух, от „Доместос“ (за да почистим гардероба) и от нова завеса за банята. Потиснах отчаянието си в дълбините на изтерзаната си душа и закрачих малко по-бодро. Алсид ми позволи да избера завесата за баня и това ми достави удоволствие. Той плати в брой, за да не оставяме документални следи от посещението си.
Проверих маникюра си веднага щом седнахме обратно в колата. Изглеждаше в отлично състояние. После се замислих за собствената си коравосърдечност — как можех да се тревожа за ноктите си в такъв момент? Току-що се бяхме отървали от мъртвец! В продължение на няколко минути просто седях и изпитвах колосално презрение към себе си.
Споделих това с Алсид, който изглеждаше доста по-отзивчив, откакто се бяхме върнали в цивилизования свят с един пътник в колата по-малко.
— Е, какво толкова, нали не си го убила ти? — изтъкна той. — Не си… нали?
Посрещнах зеления му поглед със съвсем леко изумление.
— Не съм, разбира се. А ти?
— Не — отвърна той и от изражението на лицето му разбрах, че е очаквал от мен да му задам този въпрос. А на мен и през ум не ми мина да го направя.
Макар и изобщо да не подозирах Алсид, все някой бе превърнал онзи върколак в труп. За пръв път се замислях кой би могъл да напъха тялото в гардероба. До този момент се интересувах единствено от това как да опразним гардероба.
— Кой има ключ от жилището? — попитах.
— Само баща ми и аз… и чистачката, която се грижи за повечето апартаменти в сградата. Но тя няма собствен ключ. Получава го за временно ползване от управителя на кооперацията.
Завихме по уличката зад редицата от магазини и Алсид изхвърли торбата за боклук, в която се намираше старата завеса за баня.
— Списъкът изобщо не е дълъг.
— Да — бавно каза Алсид. — Да, така е. Но аз знам, че баща ми в момента е в Джаксън. Говорих с него по телефона тази сутрин, веднага щом станах. Чистачката идва само когато оставим съобщение на управителя. Той има дубликат от ключа ни. Дава й го само когато й трябва и после тя му го връща.
— Ами пазачът на паркинга? Той цяла нощ ли е на смяна?
— Да, защото той е единствената защита от хора, които биха могли да се промъкнат в подземния паркинг и да се качат в асансьора. Досега ти си влизала само оттам, но сградата всъщност има и параден вход откъм улицата. Тази входна врата е винаги заключена. Няма пазач, но трябва да разполагаш с ключ, за да влезеш.
— Значи, ако някой успее да се промъкне покрай пазача, спокойно би могъл да се качи до апартамента ти с асансьора, без да го спре никой.
— О, да.
— И този някой трябва да отключи вратата на апартамента ти…
— Да, а след това да внесе вътре тялото и да го натъпче в гардероба. Звучи ми доста невероятно — каза Алсид.
— Но очевидно точно така е станало. О, между другото… ти давал ли си някога ключ на Деби? Може би някой е взел назаем нейния? — положих огромно усилие да си придам безразличие. Но вероятно не се справих много добре.
Дълга пауза.
— Да, тя имаше ключ — мрачно отвърна Алсид. Прехапах устни, за да не изстрелям следващия логичен въпрос. — Не, не ми го е връщала.
Дори не ми се наложи да питам.
Алсид наруши напрегнатото мълчание и предложи да обядваме. Колкото и странно да беше, наистина умирах от глад.
Хапнахме в ресторант „Халмал“, който се намираше близо до центъра и се помещаваше в някакъв стар склад. Между масите имаше достатъчно голямо разстояние, така че можехме да си говорим, без да се страхуваме, че някой може да извика полицията.
— Не мисля, че е възможно — прошепнах — някой да заобиколи жилищната ти кооперация с труп през рамо. Без значение по кое време на денонощието.