Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Край на втори етап — обяви Алсид.
Да обикаляш улиците на един град с труп в багажника е ужасяващо изпитание, граничещо с параноя.
— Спазвай стриктно правилата за движение — напомних аз на Алсид и ми стана неприятно, че гласът ми звучеше толкова напрегнато.
— Добре, добре — сърдито отвърна той с не по-малко напрегнат глас.
— Мислиш ли, че онези хора там гледат към нас?
— Не мисля.
Очевидно бе по-добре да млъкна. Така и направих. Качихме се на същата магистрала, по която дойдохме в Джаксън и продължихме да се движим, докато градът изчезна напълно и наоколо ни остана само безлюдна пустош.
Стигнахме до изхода за Болтън и Алсид каза:
— Тук ми изглежда добре.
— Да, не е зле — съгласих се аз. Нямах повече сили да кръстосвам пътищата с труп в багажника. Местността между Джаксън и Виксбърг бе сравнително равна и представляваше предимно открити поля, осеяни тук-там с някое блато. Слязохме от магистралата и поехме на север, към гората. След десетина километра Алсид свърна надясно по някакъв път, който имаше спешна нужда от асфалтиране. От двете му страни се нижеха дървета, бледото зимно слънце едва се процеждаше между клоните им, а аз треперех в кабината на пикапа.
— Потърпи още малко — каза Алсид.
Кимнах отсечено.
От лявата ни страна се появи тесен черен път и аз го посочих с пръст. Алсид натисна спирачката, спогледахме се и постигнахме безмълвно съгласие. Алсид влезе в отбивката на заден ход, което ме изненада, но, в крайна сметка, реших, че е добра идея. Колкото по-навътре в гората потъвахме, толкова повече ми харесваше избраното от нас място. Виждаше се, че пътят е бил посипан с чакъл съвсем наскоро, така че нямаше да оставим следи от гуми — това първо. Освен това предположих, че този примитивен път може би водеше към ловно стопанство и скоро нямаше да бъде използван, тъй като сезонът за лов на елени беше приключил.
Така се и оказа. Малко по-късно пред погледа ми се появи табела, закована за дънера на едно дърво. На нея пишеше: „Ловен клуб «Кайли-Одъм». Частна собственост. Влизането забранено!“.
Въпреки това продължихме на заден ход. Бавно и внимателно.
— Ето тук — каза той, когато главният път изчезна напълно от полезрението ни. — Ти няма нужда да слизаш, Суки.
— Ще стане по-бързо, ако действаме заедно.
Опита се да ме изгледа заплашително, но аз го парирах с каменно изражение на лицето и, в крайна сметка, той се предаде с въздишка.
— Добре, да приключваме с това — каза той.
Въздухът бе студен и влажен. Ако човек останеше неподвижен дори за минута, ледената влага започваше да се просмуква чак до костите му. Усещах, че температурата бързо се понижаваше, а яркото слънце от сутринта бе само приятен спомен. Идеален ден да се отървеш от труп. Алсид отвори багажника, нахлузихме ръкавици и уловихме синьо-зеления вързоп. Веселите жълти рибки изглеждаха крайно нелепо в тази скована от студ гора.
— Дърпай здраво — инструктира ме Алсид и след като преброи до три, двамата дръпнахме с всичка сила. Успяхме да го измъкнем едва до половината.
— Готова ли си? Хайде още веднъж. Едно, две, три!
Дръпнахме рязко още веднъж и под натиска на собствената си тежест тялото изхвърча от пикапа и се стовари на пътя.
Ако можехме да офейкаме мигновено, щях да съм много по-щастлива, но по предварително начертания план трябваше да вземем завесата със себе си.
Тиксото и завесата сигурно гъмжаха от отпечатъци, а вероятно имаше и куп други микроскопични улики, за които дори не подозирах.
Ненапразно гледам канал „Дискавъри“.
Алсид имаше швейцарско ножче и аз охотно му предоставих честта да свърши тази конкретна работа сам. Държах отворена торба за боклук, а той режеше парчета от завесата и ги тъпчеше вътре. Опитах се да не гледам, но любопитството ми надделя, естествено.
Във външния вид на трупа не се наблюдаваше разхубавяване.
Приключихме и с този етап от плана, и то много по-бързо, отколкото очаквах. Тръгнах обратно към пикапа, но Алсид не помръдваше от мястото си, вперил поглед в небето. Изглеждаше така, сякаш душеше гората.
— Тази нощ има пълнолуние — каза той. Тялото му потръпна. Когато ме погледна, очите му изглеждаха различни. Не че бяха променили цвета или формата си, но имах чувството, че през тях ме гледаше съвсем различен човек.
Намирах се съвсем сама в гората със спътник, поел към друго измерение. Вътрешно се разкъсвах от противоречиви импулси — да крещя, да избухна в сълзи или да избягам. Но вместо това му се усмихнах лъчезарно и зачаках. След дълга напрегната пауза Алсид най-после проговори: