За пръв път го видях в деня, когато се родих. Плащът му се вееше във величествени вълни, подобно на сенките, хвърляни от листата на дърветата при лек ветрец. Той ме погледна в мига, когато лекарят режеше пъпната връв. Знаех, че гледа към мен, въпреки че не можех да видя лицето му. Докосна ме, докато сестрата ме почистваше, но не усетих допира на пръстите му. Прошепна името ми с дълбок и дрезгав глас, който не можех да чуя. Може би, защото крещях с пълно гърло, тъй като наскоро бях извадена от утробата.
След този ден съм го виждала в редки случаи, все в кофти ситуации. Така че беше логично да го видя сега. Като се има предвид, че ситуацията си беше кофти отвсякъде.
Докато пропадах през покривните прозорци и циментовият под се приближаваше към мен със скоростта на светлината, той беше там, гледаше нагоре към мен, въпреки че не виждах лицето му. Опитах да се спра по средата на полета си, да се включа на пауза преди приземяването си, за да го огледам по-добре. Но гравитацията настояваше да продължа пътешествието си надолу. Изведнъж от най-тъмните и ужасяващи кътчета на съзнанието ми — някои биха казали шизофренични — изплува спомен. Спомних си какво ми прошепна в деня на раждането ми. Разсъдъкът ми мигом отхвърли идеята, защото името, което беше произнесъл, не беше моето. Нарече ме Дъч. В самия ден на раждането ми. Откъде може да е знаел?
Заета с мисли за първия ми ден на този свят, бях забравила, че летя устремена към смъртта си. Проклетият дефицит на внимание. Беше ми припомнено много ясно обаче, когато се спрях. Падането беше тежко и изкара въздуха от белите ми дробове. Но той все така ме гледаше отдолу. Това значи, че не бях стигнала до земята. Ударила се бях в нещо друго, нещо метално, после отскочих назад и се блъснах в метална скара.
Разкъсваща болка експлодира някъде около кръста ми и ме прониза като ядрен взрив. Беше толкова остра и стъписващо силна, че ме остави без дъх и замъгли зрението ми, докато в един момент сякаш се втечних и се плъзнах през скарата. От периферията на съзнанието ми към центъра плъзна мрак и тогава го видях отново, надвесен над мен, да ме разглежда.
С всички сили се опитвах да се съсредоточа, да се изолирам от болката, която насълзяваше очите ми и замъгляваше зрението ми. Но времето ми свърши, преди да успея и всичко стана черно. Нечовешко стенание — гневно и пълно с болка — отекна в стените на празния склад и разтърси метала на сградата, докато той прозвуча като камертон в ушите ми.
Макар да не чувах гласа му.
Изглежда в мига, в който бях загубила съзнание, си го бях възвърнала отново. Нещо не беше съвсем в ред, но поне дишах и мислех ясно. Изненадващо, старата поговорка се оказа вярна: „Не падането те убива, а внезапният му край“.
Опитах се да повдигна клепачи, но не се получи. Или действително не бях в съзнание, или Гарет беше намерил тубичка супер яко лепило и ми връщаше за салса инцидента. Докато чаках клепачите ми да осъзнаят, че трябва да сочат нагоре, слушах бръщолевенето му по радиото, че имам пулс. Винаги е приятно да чуеш такова нещо. Усетих пръстите му на врата си.
