Първият гроб отдясно

Той паркира рязко колата и аз изскочих навън, преди напрежението да е ескалирало до необуздано насилие, после се пресегнах обратно да си взема гигантската чаша с диетична кока-кола и изприпках до колата на чичо Боб, тоест в защитената зона.

Бяхме на доста разстояние от склада. Голямо поле, покрито с бурени и храсти, ни делеше от ръждясалата ламаринена сграда. Приличаше на нещо средно между самолетен хангар и работилница, и се издигаше там, кацнала насред нищото. На километри нямаше никакви съседи. Нещо, което ми се стори доста интересно.

Чичо Боб седеше зад волана и се взираше навън през елегантен бинокъл. Наведох се към предното стъкло на колата, втренчих се в лещите и се усмихнах. Той свали бинокъла и ми се намръщи.

— Какво? — попитах само с устни и се настаних в топлата кола на мястото до него. Гладната смърт беше отложена за друг ден, благодарение на „Мачо Тако“. Животът беше хубав.

— Кой е това? — посочих към друга необозначена полицейска кола, стратегически паркирана на известно разстояние. Беше напълно прикрита под камуфлажа на нощта, с изключение на един малък, нищо и никакъв пропуск. Аварийните светлини бяха включени. Предположих, че който и да е в нея, не се е дипломирал с отличие в курса си.

— Полицай Тафт — каза чичо ми Боб.

— Не — въздъхнах.

— Сам предложи.

— Не.

— Бива си го момъка.

Направих гримаса и се снижих на седалката, докато Гарет отваряше задната врата, за да се качи. Беше насочил светлината на фенерчето си право към мен.

— Затвори вратата — прошепнах с прикрито нетърпение.

Чичо Боб се намръщи. Отново. Не знаех защо. Определено нямаше нужда да се упражнява.

— Тафт си има почитателка — обясних. — Преследва го сладко малко момиченце. Мисля, че се казва Адско Творение на Сатаната.

Чичо Боб се засмя.

— Какво адско творение на сатаната си облякла ти?

Това, за което Чибо заговори така нетактично, бяха дрехите, в които се бях преоблякла по-рано. Бях подбрала внимателно най-удобната си черна премяна и старателно бях намазала лицето си с черен грим, за да подхожда на имиджа ми „Нощем в пустинята“. Естествено, бях сменила няколко варианта, докато Гарет чакаше в кожения си салон. Надявах се, разбира се, че тази отнемаща време дейност не го беше вбесила.

— Сливам се — казах.

— С кого? С дявола ли?

— Много смешно, чичо Боб — прекъснах за кратко, за да отпия шумно. — Почакай, докато се наложи някой да се приближи и да огледа. Тогава ще оцениш напредничавото ми мислене.

Гарет избра този момент, за да се включи в разговора.

— Аз оценявам твоята напредничавост — каза разсеяно, сякаш мисълта му беше другаде. — Не толкова, колкото предната ти фасада, но все пак…