Моят път към теб
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-221-1
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Моят път към теб». Краткое содержание книги:
Аманда и Досън се влюбват безумно в гимназията. Макар да принадлежат към различни социални прослойки, техните чувства са неподвластни на неписаните правила в малкото южно градче. Непредвидими обстоятелства разделят влюбените и ги запращат по противоположни житейски пътеки.
След години Аманда и Досън се срещат отново…
И двамата не са забравили страстната първа любов, която ги е белязала завинаги. Изправени пред болезнени спомени, те трябва да открият дали любовта може да пренапише миналото и да заличи настоящето.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. С шумен успех са приети филмите по незабравимите му романи.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“ и „Пристан за двама“.
Идеята би трябвало да я изплаши, но нищо такова не се случи, тя прокара върховете на пръстите си по инициалите им, издълбани по повърхността на тезгяха преди много години.
— Дойдох тук, когато баща ми почина.
— Къде? Тук ли? — попита Досън и се зае с карбуратора. — Мислех, че си започнала да посещаваш Тък едва преди няколко години.
— Той не знаеше, че идвам. Не му се обаждах.
— И защо?
— Не можех все още да говоря. Имах нужда от време, за да си събера душата, а и исках да съм сама. — Тя замълча. — Беше минала година от смъртта на Беа, мъчителна година. Най-неочаквано мама се обади и каза, че баща ми е получил инфаркт. Трудно ми беше да го проумея. Двамата бяха идвали при нас в Дърам предишната седмица и изведнъж — събираме си нещата и децата и тръгваме за неговото погребение. Пътувахме цялата сутрин. Щом отворихме вратата, мама — в пълно снаряжение, започна да докладва подробности относно организацията. Никаква емоция. Сякаш повече се тревожеше дали е избрала подходящите цветя за погребението и дали ще се обадя на всички роднини. Беше като някакъв лош сън и в края на този кошмарен ден се почувствах… Почувствах се безнадеждно самотна. Излязох посред нощ, качих се на колата, обикалях и обикалях, и изведнъж се озовах в края на пътя тук. Не мога да обясня как стигнах до тук. Седнах и се разплаках. Плаках часове наред. — Тежка въздишка се откърти от гърдите й. Спомените я завладяха. — Баща ми така и не ти даде шанс, но не беше лош човек. Винаги съм се разбирала по-добре с него, отколкото с мама. Колкото по-възрастна ставах, толкова повече се сближавахме. Беше много привързан към децата, особено към Беа. — Тъжна усмивка разтегна лицето й. — Странно е, нали? Това, че дойдох тук след неговата смърт.
— Не мисля — обади се Досън. — Никак не ми се вижда странно. След като излежах присъдата си, аз също дойдох тук.
— Нямаше къде другаде да отидеш.
— А ти имаше ли?
Прав беше, разбира се. Освен място за нежни спомени работилницата на Тък бе и убежище, където тя можеше да си поплаче.
Стисна преплетените си пръсти, прогони спомените и се съсредоточи към действията на Досън, който вече бе започнал да сглобява мотора.
Часовете се нижеха и двамата бъбриха за какво ли не — от миналото и настоящето, неща, които им се бяха случили, разменяха мнение за какво ли не — книги, места, които бяха мечтали да посетят. При всеки звук на ключове и клещи Аманда често имаше усещането за вече преживяно. Видя как Досън напрегна мускули, когато трябваше да развинти заяла гайка. Челюстите му се стиснаха и се отпуснаха чак след като гайката поддаде. Точно както преди много години, той спираше от време на време, замисляше се и отговаряше — беше пълноценен участник в разговора. По своя спокоен и деликатен начин й показваше, че онова, което тя мисли и споделя, е важно за него. Когато осъзна това, я заболя още повече. По-късно, когато Досън отиде в къщата, за да донесе от студения сладък чай, Аманда за миг си представи как би се стекъл животът й, ако бе поел в посоката, за която беше мечтала.
Слънцето се беше скрило зад върховете на боровете, когато тя най-сетне реши, че е време да тръгва. Нещо се бе променило между тях през последните няколко часа — крехко възраждане на миналите отношения може би… — това не само я изплаши, но и я ужаси. Досън от своя страна копнееше да я прегърне през кръста, докато крачеха редом по пътеката, но доловил объркването й, се въздържа.
Усмивката на Аманда бе някак нерешителна, когато стигнаха вратата. Тя вдигна очи и не можеше да не забележи гъстите тъмни клепачи, на които би завидяла всяка жена.
— Щеше ми се да не беше нужно да си тръгвам — призна си.
— С положителност двете с майка ти ще прекарате добре — рече той, пристъпвайки от крак на крак.
Може би, помисли си тя, но е малко вероятно.
— Ще заключиш ли, когато си тръгнеш?
— Разбира се — промърмори Досън, загледан в златистите й коси, с които лекият вятър си играеше, докато залязващите слънчеви лъчи хвърляха мека светлина върху кожата на лицето й. — Как искаш да го направим утре? Там ли ще се срещнем, или да те следвам с колата?
Тя се колебаеше.
— Няма смисъл да използваме и двете коли. Не е ли по-добре да се срещнем някъде към единайсет и да отидем заедно?
Той кимна и вдигна очи. Никой не си тръгваше. Най-сетне Досън отстъпи встрани и магията изчезна.
Аманда издиша задържания в гърдите въздух. Дори не си бе дала сметка, че не диша.