Кучка
- Автор: Уолш Хелън
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кучка». Краткое содержание книги:
Фокусирам се около себе си и започвам да усещам краката си все по-леки, докато най-сетне ме отвеждат до мивката, където закопчавам панталоните си и наплисквам лицето си с вода. Взирам се в огледалото и отражението ми подскача по него и после обратно към мен.
Не мога да си спомня дали съм се изпикал. Опитвам да се изпикая в мивката, обаче членът ми се е надървил и не може да се реши.
Оставам още известно време в тоалетната, за да си събера мислите. Чакам еуфорията да отшуми. Винаги съм такъв, когато се друсам с екстази. Просто ме събаря за първите двайсетина минути, след това се оправям. Установил съм, че е най-добре просто да се кротна и да му се оставя. Не бива да се боря с него или да го контролирам, защото ще ми смаже главата. Просто си седиш и му се наслаждаваш. То ще се настрои към естествения ритъм на тялото ти, а когато е готово, когато се получи, нищо на света не може да се сравни с това.
Екстазиииии!
Трябва да отида при Мили. Копнея да изляза от тази врата и да зърна лицето на Мили. Обичам я, наистина. Обичам това момиче, мамка му, луд съм по него.
Честно казано, не ми се иска да съм с никой друг. Дори с Ан Мари. Не, хич няма да е добре да ме види така — размекнат от любов, отнесен от пороя на чувствата. Само като си го помисля, за малко да се скапя.
Не помня къде съм.
Спомням си.
Тоалетната е в другия край на кръчмата, затова обратният път ми се вижда доста трудна задача. Трябва да мина покрай бара, където е истинска лудница от червенобузести лица с каскети, да се съсредоточа да вървя направо, а не да се блъскам в хората като някой тъпак, обаче всички и без друго изглеждат доста доволни. Сигурно и те са друсани. Мили седи там с глупаво сковано изражение и къса на парченца празен пакет цигари.
— Исусе, Джейми! Реших, че си мръднал. Разказа цялата история на живота си на някакъв фермер.
— В тоалетната малко врътнах, обаче вече съм добре. — Сядам срещу нея. — И при теб ли е така?
— Как?
— Обърни се малко и ми кажи какво виждаш. Струва ми се, че всички в кръчмата са друсани.
Мили завърта глава и оглежда бара с несигурен поглед.
— Не виждам нищо, Джейми. Всичко ми е размазано пред очите. Всичко е направо идеално.
Седим известно време, поглъщаме се с поглед, усмихваме се, пушим, почти не надигаме чашите и аз усещам как ме притиска огромен прилив на обич.
— Мамка му, Мили, обичам те, нали го знаеш. Не го казвам само заради хапчето, а защото ти си другарчето ми по душа. Знаеш ли го?
Тя се нахилва още повече и просто вдига палец, защото е твърде друсана да говори, а след това от тонколоните се разнасят звуците на „Кристал“ и нас ни залива страхотен поток, отнася ни, зашеметява ни.
— Нали ти казах, човече, цялата кръчма е друсана! Защо иначе ще пускат тази песен? Това е песен от „Стейт“. Помниш ли я?
Усещанията стават все по-силни, главата ми се замайва, а когато вдигам поглед, установявам, че цялата кръчма се плъзга напред-назад. Хората изскачат от анонимната редица с шантави клоунски изражения.
Всичко отново идва на фокус.
Отпивам голяма глътка от бирата си и загасвам цигарата, която съм изпушил почти до филтъра. Паля си друга, дръпвам от нея и се облягам назад. Усещанията малко се смиряват, а може би не е така, може би тялото ми просто свиква с хапчето, но каквото и да е, чувствам, че владея положението по-добре. Обаче само за няколко секунди, защото след това запява хорът, направо остъргва кожата от врата ми и се налага да запуша уши, за да попреча на черепа си да се разцепи на три части. Този път е твърде силно. Не ми харесва. Не ми се струва редно. Трови мозъка ми, съсирва кръвта ми. Помлян съм. Направо съм помлян.
Трябва да се махна от тук, да проветря главата си. Трябва да се махна, преди съвсем да съм му изпуснал края.
Сигурно по физиономията ми е изписан целият този кошмар, защото внезапно Мили се изправя, нали така? Все още се хили, обаче ме наблюдава изпитателно. Не мога да намеря думи, за да й обясня как се чувствам. Помлян, това искам да кажа, обаче не мога. Думата е погребана дълбоко в гърлото ми и не иска да излезе. Тя кляка пред мен, лицето й е размазано и ме пита дали съм добре.
— Добре съм — отговарям и веднага съжалявам. Като че ли това е последният ми шанс да изляза на чисто, преди съвсем да му изпусна края. Обаче нещата вече са стигнали твърде далече. Нещо сериозно става с лампичките и с жичките ми, човече. Мамка му, не може да умра. Не така. Какво ще каже Ан Мари? И прекрасната ми майка? Мамицата му, Джеймс — мекушав шибаняк такъв! Нали непрекъснато чуваш да се говори за това? По новините и къде ли не — за хора, които вземат хапчета от години и смятат, че нищо не може да им се случи, обаче един ден тялото им спретва кален номер и просто се скапва.