В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
— Изкопай една дупка за него — заръча ми татко. — Иначе ще усмърди всичко тук наоколо.
Когато се върнах с лопатата, Рита отново се появи отнякъде, приседна направо в прахта до Ласи, за да го погали за последен път, след което запя тихичко първите думи от една песен, на която я бе научила леля Таормина.
— Мъртво е, глупачке — рекох й аз. — Не го ли виждаш, че е умряло? И за това си виновна само ти.
Но Рита продължи да му пее. Аз започнах да копая с лопатата и изведнъж се изпълних с гняв, без да мога да обясня защо и срещу какво. По едно време, с крайчеца на окото си, съзрях как задният крак на Ласи трепна. Помислих си, че може да е някакъв спазъм след настъпването на смъртта — бях слушал, че така реагирали животните в кланиците. Ала кракът на кучето продължаваше бавно да се надига нагоре, както става, когато някое живо същество контролира движенията си. И скоро след това, съвсем спокойно, сякаш се събуждаше от дълбок сън, Ласи надигна глава, примигна и се изправи на крака, макар и олюлявайки се. Проскимтя веднъж-дваж и сведе глава към мен със скръбен вид.
— Можеш ли да повярваш на това чудо? — Баща ми веднага се доближи до овощната градина. — Никога преди не бях виждал нещо подобно.
Доста трудно се оказа да се отърсим от първоначалното смайване, като видяхме как Ласи чевръсто се отръска. Дори баща ми онемя от учудване.
— Разминало му се е само с удара по главата — каза леля Тереза.
— Да, бе, как ли не! Да те видим теб ще се изправиш ли на крака след удар като този?
За Рита възкръсването на Ласи си остана неоспоримо и съвсем естествено явление, също както и ненадейната му поява в нашата ферма. Нима не разбираше, че смъртта е онова последно, абсолютно неподвластно на никакви промени състояние, от което няма нито връщане, нито спасение?
Лятото започна с мъчителна жега. По пладне въздухът се натежаваше дотолкова сякаш времето спираше своя ход. От този непоносим зной цялото ми тяло се обливаше с пот и се превръщаше в мъртвешки застинала натежала маса, сякаш се чувствах обременен с нещо потискащо и непознато дотогава. Оставаше ми единствено да чакам да се разхлади, докато оставах замрял като какавида. Понякога нощем се премествах в леглото към Рита и лепкавата топлина от нашата близост ме подтикваше да сънувам как задушаващият ме пашкул бавно се разширява, заплашвайки да ме погълне в гънките на набъбващата си плът.
Тежкото време ни правеше раздразнителни. Заради горещините се налагаше да ставаме още по тъмно, в пет сутринта, за да привършим с работата си за деня в оранжерията, преди още жегата да е станала непоносима. Ала освен това оставаше да се събира бобът, да се окопават доматите, така че дните се точеха до безкрайност. Не бе чудно, че веднага след вечеря потъвахме в мъртвешки сън.
Рита продължаваше да прекарва дните си само в компанията на Ласи, бродейки из цялата ферма и припичайки се на слънце на моравата. Сега двамата бяха неразделни, като кучето сляпо я следваше навсякъде. Може би си въобразяваше посвоему, по животински, че Рита го е върнала от царството на мъртвите.
— Вижте я нашата принцеса! — така леля Тереза одумваше Рита. — Крайно време е да разбереш, че вече не си бебе и че трябва да излизаш да работиш навън като Фиорина.
Всички сякаш негласно се бяхме обединили около разбирането, че Рита е имунизирана срещу работата, че тя има по-специална роля в нашия живот, свързана с признанието, че е част от семейството ни.
Заради горещината започнахме да си даваме дълги почивки след обяд, като се излягахме под дебелите сенки на кленовете в края на моравата. Баща ми понякога се заиграваше лениво с Ласи и се боричкаше с него, едновременно агресивно и добродушно. В такива моменти Рита сядаше настрани, усамотена в недоволно мълчание заради това, че баща ми й налагаше волята си. По време на една от тези игри татко май че прекрачи някакъв неписан праг и Ласи внезапно впи зъби в ръката му. Баща ми се вбеси и с другата си ръка цапардоса кучето по главата, после още веднъж, след което Ласи само излая сърдито, преди да се затича към своята колиба.
— Проклет дяволски звяр! — В сгъвката на палеца на баща ми се появи капка кръв. — Следващият път ще ти счупя черепа!
В продължение на много дни Ласи не се отдалечаваше от своята колиба, като дръзваше да се приближи до баща ми само за да му покаже разкаянието си. Баща ми отново се заиграваше с кучето, явно загърбил гнева си. Но сега внимаваше да не го насъска. Имах чувството, че се бе нарушило някакво крехко равновесие, че Ласи сякаш бе заразен от случилото се и това го беше лишило от значителна част от неговото очарование. Още по-скоро изгуби търпение леля Тереза, която и без това не обичаше много животните и вечно подритваше котките, когато се завираха в краката й или отказваше да помага на баща ми за неговите пилета.