В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
А колкото до Рита, опитите на баща ми да налага строг родителски контрол се натъкнаха на отчаян и упорит детински отпор. Тя много бързо разви у себе си собственическо отношение към телевизора, като се настаняваше пред екрана му още на закуска. Пак там я заварвах късно следобед, когато се прибирах от училище. Тя въобще не ме удостояваше с вниманието си, сякаш за да ми докаже, че сега телевизорът бе нейно владение. По-късно, преди вечеря, пък и след това, тя непрекъснато влизаше и излизаше от всекидневната и това беше знак на твърдоглавия протест срещу временното окупиране на телевизора от баща ми.
В неделните следобеди обаче Рита и аз притежавахме телевизора само за себе си, понеже леля ми и баща ми обикновено излизаха и в къщата оставахме само Рита и аз. И след като бяхме тормозени през цялата седмица от забраните на баща ми да гледаме това или онова, тези следобеди се очертаваха за нас като чудесна неделна почивка. За мен поне нямаше нищо по-приятно през цялата седмица. Напрежението между двама ни бързо се стопи, тъй като телевизията парадоксално ни сближаваше именно защото се чувствахме освободени един от друг. За разлика от мен Рита не се вживяваше толкова дълбоко. Гледахме най-вече следобедните предавания по канал 4. Това бяха сърцераздирателни мелодрами, изпълнени с типичните за жанра спиращи дъха сцени на раздели и събирания. Не липсваха, разбира се, нито нещастните случаи, нито сватбите, нито дори погребенията. Рита безмълвно ги попиваше с широко отворени очи, но в същото време оставаше някак дистанцирана и любопитна, дори в миговете, когато гърлото ми пресъхваше от трудно преглъщаните сълзи. Тя винаги изглеждаше неподвластна на емоциите, сякаш проумяваше по-добре от мен, че всичко това, което гледаме на екрана, не е реално.
Тези филми ни подготвяха и за първите телевизионни сериали, които обикновено прожектираха в неделните вечери — като „Кучето Ласи“ и „Светът на Уолт Дисни“. Винаги над нас тегнеше напрежение, тъй като предстоеше неминуемото завръщане на баща ми от клуба. Трябваше много да внимаваме, та да чуем шума от паркирането на пикапа насред алеята. Или поне да не пропуснем силното затръшване на задната врата, тежките му стъпки по стъпалата или шумотевицата в кухнята, докато леля Тереза приготвя вечерята, а той се мотае наоколо. В такива моменти баща ми, в зависимост от настроението си, можеше да се държи грубо или пък добронамерено да ни смъмри. Тъй като в подобни моменти леля Тереза просто бе свикнала много-много да не му обръща внимание или се случваше да го скастри рязко за нещо, накрая той се запътваше към всекидневната, а там настроението му веднага се вгорчаваше. Още щом влезеше във всекидневната, първата му грижа естествено бе да превключи телевизионния канал, с което на практика ни подканваше моментално да се изметем.
Рита беше способна да се съпротивлява мълчаливо на всичко това и си позволяваше да възроптае само когато баща ми й се развикаше. Веднъж той й се разкрещя необичайно строго и тя се оттегли в стаята си, в която се чувстваше като в крепост. През цялата вечер бях на тръни заради нейната начумереност и отчужденост. Възприемах сръднята й като негласен укор срещу себе си, тъй като не успявах да се противопоставя на бащината тирания. Тя май наистина беше права, тъй като аз възприемах баща си като човек, срещу когото никой няма право да се опълчва. Той беше способен да прекърши всеки от моите плахи опити за надигане на глава. Може би моята съпротива просто е била нищожна. Причината беше мрачното настроение, което винаги го обземаше, колчем виждаше Рита да се приближава. Затова не бе чудно, че аз все се опитвах да предотвратя възможностите баща ми и Рита да бъдат заедно в едно помещение.