Светлинка в нощта

— По-личен от онзи за бившия ми приятел?

Той вдигна смутено рамене и на нея й се стори, че вижда какъв е бил като малък: тясно изсечено лице, права късо подстригана коса, мръсни от играта риза и дънки.

— Давай — кимна тя. — Задай си въпроса.

Той се втренчи в ръба на купата с плодовете и заговори. Изведнъж изгуби желание да я гледа в очите.

— Когато дойдохме тук, ти ми посочи къщата на баба си и каза, че си израснала там.

Лекси кимна и се зачуди какво точно ще я пита.

— Така е.

— Защо?

Тя се загледа през прозореца. По навик потърси с поглед магистралата, която извеждаше от града.

— Мама и татко са дошли тук от Бакстън, на другия бряг на реката. Оженили са се там и имаха малка вила на брега. Оттук е трудно да се стигне до нея, но мама се кълнеше, че това е най-красивото място на света, и татко реши да купи малка лодка, за да не се налага да чакат ферибота всеки път, когато решат да отидат там. Това беше тяхното царство и двамата често се измъкваха и прекарваха няколко дни там. Много е красиво, от верандата на вилата се вижда фарът. Аз също обичам да ходя там, просто да избягам за малко от всичко и всички.

Тя тъжно се усмихна.

— Но през онази нощ, когато тръгнали да се връщат, били много уморени. Дори и с ферибот дотам са два часа път и най-доброто обяснение е, че по пътя насам татко е заспал и колата е паднала от моста. На следващата сутрин полицията измъкна колата от водата и ги намери мъртви.

Джеръми мълча дълго.

— Това е ужасно — промълви накрая. — На колко години си била тогава?

— На две. Онази нощ останах при Дорис. На сутринта тя и дядо отидоха в болницата. Когато се върнаха, ми казаха, че отсега нататък ще живея с тях. Така и стана. Много странно… знам добре какво е станало, но никога не ми е изглеждало реално. Като малка не съм усещала да ми липсва нещо. За мен баба и дядо си бяха като родителите на останалите деца, само дето аз наричах моите по име. — Тя се усмихна. — Това беше тяхна идея. Предполагам, че не са искали да ги възприемам като баба и дядо, защото те се грижеха за мен, но понеже не са ми истински родители, не можех да ги наричам мама и татко.

Тя го погледна. Не можеше да не обърне внимание на изпъващите пуловера му рамене, не можеше да не забележи и онази негова трапчинка.

— Сега е мой ред да питам — каза тя. — Говорих доста, макар че в сравнение с твоя, животът ми е пълна скука. Не става дума за родителите ми, а за този град.

— Не, в никакъв случай не ми беше скучно. Много е интересно дори. Сякаш… четеш нова книга и с всяка обърната страница преживяваш нещо неочаквано.