Светлинка в нощта
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-237-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлинка в нощта». Краткое содержание книги:
Лекси Дарнъл работи в местната библиотека. Разочарована от предишните си връзки, тя е решила да прекара живота си в малкото градче.
Срещата им напълно обърква плановете на Джеръми, той е силно заинтригуван от тази красива и откровена жена. А Лекси не може да отрече, че е привлечена от самоуверения журналист.
Ако искат да запазят пламналата неочаквано любов, те ще се изправят пред труден избор, който ще бележи живота им завинаги.
Тя млъкна. Изведнъж се почувства странно напрегната, макар че нямаше представа откъде идваше тази нервност.
— Помня, че веднъж очаквахме силна буря. С приятелките ми накарахме едно момче да ни докара с камиона си дотук. Нали ги знаеш онези чудовища с големи гуми, готови да преминат през Гранд Каньон, ако се наложи? Всички се изсипахме тук да гледаме мълниите по небето. Изобщо не помислихме, че ще се окажем на най-високата точка в околността и това ни поставя в опасност. В началото всичко беше прекрасно. Понякога мълниите раздираха небето като с трион, друг път светлината се пръскаше като радар и ние започвахме да броим секундите до трясъка на гръмотевицата. Така определяхме къде е паднала мълнията. Но в следващия момент бурята се разрази. Вятърът задуха толкова свирепо, че камионът започна да се клати, а дъждът не ни позволи да видим нищо повече. После мълниите започнаха да атакуват дърветата около нас. От небето полетяха гигантски светещи стрели и се забиваха толкова близо, че земята затрепери. Върховете на боровете избухваха в искри.
Докато говореше, Джеръми не сваляше поглед от нея. За пръв път, откакто се бяха запознали, тя говореше за себе си и той се опита да си представи какъв е бил животът й досега. Каква е била в гимназията? От популярните момичета или зубрачка, прекарвала обедната си почивка в библиотеката? Това беше детинско — кой се интересуваше от гимназията? — но докато я слушаше, потънала в спомени, някак си не можеше да определи що за личност стоеше пред него.
— Бас държа, че си треперила като лист — каза той. — Знаеш ли, че мълниите развиват до петдесет хиляди градуса? Това е десет пъти по-горещо от повърхността на слънцето.
Тя се усмихна развеселена.
— Не знаех. Но иначе си прав. През целия си живот не съм била толкова изплашена.
— И какво стана?
— Естествено, бурята утихна. Щом се съвзехме, тръгнахме обратно към дома. Но Рейчъл стискаше толкова силно ръката ми, че ноктите й оставиха следи по кожата ми.
— Рейчъл ли? Да не говориш за сервитьорката в „Хърбс“?
— Точно за нея. — Тя скръсти ръце на гърдите си и го изгледа.
— Защо? Да не те е сваляла на закуска тази сутрин?
Той пристъпи от крак на крак.
— Не бих се изразил така. Тя просто… се държа малко по-свободно.
Лекси се засмя.
— Не ме учудва. Тя е… ами Рейчъл си е Рейчъл. Двете израснахме заедно, бяхме най-добри приятелки и за мен все още е като родна сестра. Предполагам, че това никога няма да се промени. Но после аз отидох в колеж, а оттам в Ню Йорк и… когато се върнах, вече не беше същото. Нещата се бяха променили, не мога да намеря подходящата дума. Не ме разбирай погрешно — тя е мило момиче и е много забавна. В нея няма злоба или завист, но…
Гласът й секна. Джеръми се вгледа в нея.
— Но ти вече виждаш света по различен начин — довърши мисълта й.
Тя въздъхна.
— Предполагам, че е така.
— Мисля, че това се случва с всички, когато пораснат — отбеляза той. — Човек осъзнава кой е и какво иска, и изведнъж разбира, че хората, които е познавал цял живот, не виждат нещата по същия начин. Той запазва хубавите си спомени, но продължава напред. Това е нормално.
— Знам. Но в малкия град нещата са малко по-сложни. Тук няма много трийсетгодишни хора и от малкото останали, само някои са все още свободни. Тук светът наистина е малък.
Той кимна, после се усмихна широко.
— Трийсетгодишни хора?
Лекси си спомни, че вчера той се бе опитал да отгатне на колко е години.
— Да — сви рамене тя. — Остаряваме, това е.
— Или удължаваме младостта — възрази той. — Поне аз така гледам на себе си. Винаги, когато възрастта започне да ме тревожи, смъквам дънките, вдигам боксерките нагоре, завъртам шапката с козирката назад и отивам в мола да слушам рап.
Тя си го представи и неволно се разсмя. Въпреки студа усещаше с благодарност топлата вълна от неочакваното, но неизбежно осъзнаване, че компанията му й е приятна. Не беше сигурна, че го харесва — всъщност беше абсолютно убедена, че той не я привлича — и в опита си да съчетае двете чувства, се обърка. Това й напомни, че ще е по-добре да избягва всичко, свързано с този субект. Подпря брадичката си с пръст и каза: