Капризите на сърцето

— Май здравата си се напушил с трева, а?

Ядосан на собствената си мекушавост, Кевин изкачи на един дъх стъпалата, водещи към помещението, което й служеше за спалня. Питбулът й тутакси го последва, явно опасяващ се, че може да свие някое от бижутата й. Погледна надолу към нея над кухненските шкафове. Боже, как му писна всичко това!

— Имаш два варианта: да се облечеш или да тръгнеш с тези дрехи. Ако избереш последното, вероятността да те приберат в някое заведение с тапицирани стени е доста голяма.

Моли се отпусна отново върху дивана.

— Губиш си времето.

„Ще бъде само за няколко дни“, каза си младият мъж. И без това вече бе достатъчно вкиснат, задето се налагаше да шофира до лагера „Уинд Лейк“. Защо да не си вгорчи живота още повече, като вземе със себе си и тази невъзможна жена?

Нямаше намерение да се връща някога отново там, ала не можеше да го избегне. От седмици си повтаряше, че може да продаде лагера и без да го вижда. Но когато не успя да отговори на нито един от въпросите, които му зададе неговият бизнес мениджър, разбра, че се налага да се примири с неизбежното и лично да се увери каква разруха цари там.

Поне ще се избави от две злини едновременно: ще уреди въпроса с лагера и ще накара Моли отново да си размърда задника и да си стъпи на краката. Дали ще се получи, или не, зависеше от самата нея, но поне съвестта му щеше да бъде чиста.

Кевин измъкна един куфар, забутан в дъното на дрешника, и издърпа чекмеджетата на скрина й. За разлика от разхвърляната кухня, тук цареше безупречен ред. Метна в куфара няколко шорти и горнища, както и бельо. Откри чифт джинси и ги прибави, заедно със сандали и маратонки. Две летни рокли привлякоха погледа му. Сложи и тях. По-добре да вземе повече дрехи, отколкото после тя да му се цупи, че няма какво да облече.