Капризите на сърцето

Лили наметна шала, подарен от Малъри, и се отправи към музея на Джей Пол Гети. Застанала на един от извитите балкони, които украсяваха сградата на музея, тя се загледа към хълмовете над Лос Анджелис. Майският ден беше слънчев. Ако малко се извърнеше, можеше оттук да види Брентуд. Дори можеше да различи керемидения покрив на дома си. Двамата с Крейг се бяха влюбили в тази къща от пръв поглед, но сега тя имаше чувството, че стените й я смазват. Както почти всичко в живота й, този дом принадлежеше по-скоро на Крейг, отколкото на нея.

Лили напусна балкона и влезе вътре, но не обърна много внимание на платната на старите майстори, окачени по стените. Всъщност й харесваше самият музей. Ултрасъвременното здание с прекрасните балкони и непредсказуемите им чупки й се струваше истинско произведение на изкуството, което й доставяше по-силна естетическа наслада от изложените вътре експонати.

Колко пъти след смъртта на Крейг Лили бе сядала в дългия тесен бял трамвай, изкачващ посетителите до музея на хълма. Начинът, по който зданията сякаш я обгръщаха в каменната си прегръдка, я караше да се чувства част от изкуството, застинало във вечността на своето съвършенство.

В списание „Пийпъл“, което днес се появи по будките, имаше статия на цели две страници за Кевин и загадъчната му женитба. Лили се уедини тук, за да не се поддаде на изкушението да позвъни на Шарлот Лонг — жената, която от много години й служеше като единствен източник на сведения за Кевин. Беше май, а сватбата и раздялата бяха станали преди три месеца, но Лили не знаеше нищо повече, отколкото тогава. Така й се искаше да позвъни на Шарлот Лонг, но се тревожеше, че Кевин ще научи за това.