Последната тайна
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #5
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дарина Бойкова Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна». Краткое содержание книги:
Валентина и Томаш подскочиха на столовете си.
- Нова жертва?
О’Лиъри кимна.
- В България.
Двамата му събеседници зяпнаха от изненада.
- Какво?
Старши инспектор О’Лиъри вдигна демонстративно мобилния телефон, сякаш представляваше висшата инстанция, чиито нареждания не подлежаха на коментар.
- Искат ви там възможно най-скоро.
XXIV
ФИНА БЯЛА МЪГЛА СКРИВАШЕ ГРАДА, загръщайки го в мантия от ангелска светлина. Заснежените върхове на Витоша, заспалият вулкан, който отдалеч напомняше мълчалив страж, се извисяваха над мъглата и приличаха на залети с йогурт; покритите с преспи долове се спускаха като снежнобели вени по ридовете на голата планина.
Първите признаци, по които Сикариус разбра, че е близо до целта си, бяха големите жилищни блокове по съветски модел, които се рояха в покрайнините на града като гигантски мравуняци сред пространства в сиво и пастелнозелено; те създаваха представа за зле реализирана добра идея. На табелите с букви на кирилица пишеше Град, но едва когато колата се вля в елегантната суматоха на добре поддържаните улици в централната част, движейки се между красиви сгради, в които се усещаше френско архитектурно влияние, и други, изпълнени в характерния за Балканите архитектурен стил, шофьорът извади мобилния си телефон и набра номера.
- Пристигнах в София.
Човекът от другата страна на линията изглеждаше неспокоен.
- А задачата? - попита той. - Добре ли мина?
- Според очакванията.
Учителят въздъхна с облекчение.
- Радвам се, че всичко приключи. Вече бях започнал да се тревожа.
За разлика от покрайнините на града, където съжителстваха елементи от съветското жилищно строителство и модерната архитектура, центърът на българската столица вдъхваше респект с класическата си архитектура и добър вкус. В този момент
вниманието на Сикариус беше привлечено от Руската църква: сграда, която изглеждаше като извадена от вълшебна приказка; имаше зелен покрив и позлатени кубета, които придаваха на града атмосфера на московски царски двор.
- Какво ще правя сега? Има ли нова задача за мен?
Учителят тихо се засмя.
- Ти си неуморим, Сикариус - доволно измърка той. - Достоен божи син. Засега не. Върви си вкъщи.
Заповедта малко разочарова воина.
- Свърши ли? Няма ли повече?
- Не съм казал това - поправи го Учителят. - Краят е далеч. Нуждая се от теб.
- Това е добре.
- Но не и в момента. Върви си вкъщи. Ти свърши твоята работа. Сигурен съм, че воините се нуждаят от почивка.
Сикариус си пое дълбоко дъх, примирявайки се с решението.
- Добре. Дочуване.
И затвори.
В този момент колата минаваше покрай голямата катедрала „Александър Невски“, с нейните великолепни византийски куполи. Сикариус намали, за да може да разгледа сградата, а след това обърна към летището. Мина през тясна, оживена улица. Тротоарите гъмжаха от минувачи, които се разхождаха безгрижно или зяпаха витрините на магазините. Тук-там се виждаха цветните неонови реклами на казината.
Сикариус усети как гневът се надига в стомаха му.
- Безбожници! - извика той през зъби. - Нечестивци и грешници!
XXV
СЛЪНЦЕТО ДОКОСВАШЕ КЪЩИТЕ С ЖИВИТЕЛНАТА СИ ЛАСКА, когато автомобилът на българската полиция, в който пътуваха Томаш и Валентина, най-сетне навлезе в периметъра на града. Една табела извести пристигането им в Пловдив.
- Знаете ли на колко години е този град? - попита шофьорът с явна гордост. - Шест хиляди! - обърна глава и се усмихна на пътниците на задната седалка. - Невероятно!
Томаш беше вперил поглед в жилищните блокове със съветска архитектура; добре познаваше това място от историческите книги във факултета.
- Възникнал е през неолитната епоха - отбеляза той със замечтано изражение. - Най-древният град в Европа.
Преминаха по моста над река Марица и панелните блокове изчезнаха. Навлязоха в централната част, където постройки с традиционна архитектура съжителстваха с древни руини. Гостите не откъсваха поглед от зелените хълмове, окичени с живописни къщи и короновани с отвесни скали.
Шофьорът се насочи към най-близкото тепе, което се издигаше сред самия център като гигантски камък, паднал от небето.
- Старият град - обяви той.
Двамата пътници вдигнаха поглед към върха на тепето, омагьосани от тази чудна картина.
- Там ли са били построени първите жилища преди шест хиляди години? - попита историкът.
- Точно така - потвърди българинът на волана. - На същото място, където е било извършено престъплението.
За двамата Старият град веднага загуби ореола си на древна историческа сцена и се превърна в местопрестъпление.