Ако импресионистите бяха зъболекари
- Автор: Алън Уди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Шарабов
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «Ако импресионистите бяха зъболекари». Краткое содержание книги:
Втората незабравима героиня на Ловборг е от наситената с похот и ревност драма „Докато кървяхме тримца“. Молтвик Дорф, дресьор на аншоа, научава, че брат му Айуулф е наследил болест, дето не е за казване, от техния баща. Дорф решава да уреди проблема в съда, като твърди, че по право болестта се пада на него, но съдията Мендърс взема страната на Айуулф. Нета Холмквист, красива и арогантна актриса, се опитва да убеди Дорф да шантажира Айуулф, като го заплаши, че ще го натопи пред властите, задето е подправил подпис на пингвин под застрахователна полица. Следва сцена четвърта на второ действие:
Дорф: О, Нета. Всичко е загубено! Всичко!
Нета: За някой пъзльо може би да, но не и за мъж на място, с кураж.
Дорф: Кураж за какво?
Нета: Ами например да каже на Парсън Смейдърс, че няма шанс да проходи и до края на живота си ще скача като кенгуру.
Дорф: Не, Нета! Не бих могъл.
Нета: Ха, естествено! Знаех си аз!
Дорф: Парсън Смейдърс вярва на Айуулф. Едно време са си делили поравно дъвките. Още преди да се родя. О, Нета, недей…
Нета: Стига си хленчил. Банката в никакъв случай няма да продължи ипотеката върху солените кравайчета на Айуулф. А той вече е излапал половината.
Дорф: Какво ми внушаваш?
Нета: Нещо, което хиляди жени не биха се поколебали да сторят заради съпрузите си. Да накиснеш Айуулф в саламурата.
Дорф: Да сложа собствения си брат в туршия?
Нета: Защо не? Да не би да си му длъжник?
Дорф: Но чак такава жестокост! Нета, да го оставим да си носи татковата болест, дето не е за казване. Може пък да се разберем и да ми даде поне симптомите.
Нета: Никакви компромиси! Драйфа ми се от еснафското ти овчедушие! О, Молтвик, писна ми от този брак, от глупостите ти, от приказките ти, от всичко! И от тъпия навик да ходиш по соарета накичен с перушина.
Дорф: О. само това не.
Нета: (презрително). Ще ти кажа нещо, което само аз и майка ми знаем — ти си джудже.
Дорф: Какво?
Нета: Всичко в тази къща е преправено така, че да уйдисва на ръста ти. А ти си само метър и двайсет и пет.
Дорф: Не, недей! Ето, пак тази болка!
Нета: Да, Молтвик. Това е самата истина.
Дорф: Ох, капачките на коленете ми… ще се пръснат!
Нета: Ама че нищожество.
Дорф: Нета, Нета, отвори щорите…
Нета: Напротив, ще ги затворя.
Дорф: Светлина! Молтвик иска светлина…
За драматурга Молтвик е олицетворение на старата, разкапваща се и умираща Европа. Нета, от друга страна, е новата, жива и жестока Дарвинова сила на природата, която ще бушува из Европа през следващите петдесет години и ще намери най-съкровения си израз в песните на Морис Шевалие. Отношенията между Дорф и Нета са огледално отражение на брачната връзка на Ловборг със Сири Бракмън — актриса, вдъхновявала го през съвместния им живот, който продължил осем часа. След това Ловборг се женил няколко пъти, но само за манекенки от витрини на супермаркети.
Определено най-завършеният женски образ от всички пиеси на Ловборг е госпожа Санщад от „Меки круши“ — последната му натуралистична драма. (След „Меки круши“ той експериментирал с експресионистична творба, в която всички герои се казват Ловборг, но тя била посрещната на нож и през следващите три години до края на живота си авторът не си подал носа от плетения кош, в който се скрил.) „Меки круши“ дели мегдан с най-великите му произведения, а заключителният диалог между госпожа Санщад и снаха й Берте звучи не по-малко актуално и днес.
Берте: Кажи, че харесваш как сме обзавели къщата! Беше истинско мъчение — с една заплата на циркаджия, говорещ със стомаха си.
Г-жа Санщад: Ами къщата е… полезна.
Берте: Какво? Само това ли?
Г-жа Санщад: На кого му хрумна да плесне на стената този лос от червен сатен?
Берте: На сина ти. Хенрик е роден декоратор.
Г-жа Санщад: (троснато). Хенрик е глупак!
Берте: Не е вярно!
Г-жа Санщад: Че той до миналата седмица не знаеше какво е това сняг.
Берте: Лъжкиня!
Г-жа Санщад: Знам го аз скъпоценния ми син. Нали лежа в пандиза, защото не можа да произнесе правилно думата „дифтонг“.
Берте: Не е вярно!
Г-жа Санщад: Как не! И така се изложи пред един ескимос, какъв срам!
Берте: Не ща да слушам!
Г-жа Санщад: Щеш, не щеш — ще слушаш, мое сладко славейче! Нали така те нарича моят Хенрик?
Берте: (разридава се). Да, славейче! И дроздче! И хипопотамче!