Мусаши

— Вие сами си го докарахте.

— Скоро ще ти го върна.

— Вещица! — извика Йори през главата на Гоносуке.

Око отстъпи в задната стая и презрително се изсмя.

— Говорите лоши неща за мен, след като вие сте крадците, които са разбили съкровищницата.

— Какво? — Гоносуке пусна полека Йори на земята и влезе в чайната. — Кого наричаш крадци?

— Не можеш ме излъга.

— Повтори го и…

— Крадци!

Гоносуке я улови за ръката, но в същия миг тя се извърна и го бодна с някакъв кинжал. Без да посегне към тоягата си, той измъкна кинжала от ръката й и я изхвърли през предната врата.

Око скочи на крака и кресна:

— Помощ! Крадци! Нападат ме!

Гоносуке се прицели и метна кинжала. Той мина през гърба й и върхът излезе отпред. Око политна напред.

Куро изскочи изневиделица и се нахвърли върху тялото, като първо жадно облиза кръвта, а после вдигна глава, за да извие към небето.

— Вижте му очите! — възкликна ужасен Йори.

Викът на Око „Крадци!“, бе привлякъл вниманието на възбудените селяни. По някое време преди изгрев-слънце някой бе разбил вратата на храмовата съкровищница. Явно това бе работа на външни хора, тъй като религиозните ценности — стари саби, огледала и подобни — бяха оставени недокоснати, но цялото трупано през годините съкровище от златен прах, кюлчета и монети липсваше. Новината се бе разнесла бавно и още беше непотвърдена. Въздействието на крясъка на Око, най-прякото засега доказателство, бе мигновено.

— Ето ги!

— В „Ойну“ са!

Виковете привлякоха още по-голяма тълпа, въоръжена с бамбукови копия, ловни пушки, пръчки и камъни. Неусетно сякаш цялото село обгради чайната, жадно за кръв.

Гоносуке и Йори крадешком се измъкнаха отзад и през следващите няколко часа само сменяха скривалищата си. Сега обаче имаха обяснение — Мусаши е бил задържан не заради „престъпление“, което се готвеше да признае, а като крадец. Едва щом стигнаха прохода Шомару, успяха да се отърват и от последния отряд преследвачи.

— Оттук се вижда равнината Мусашино — отбеляза Йори. — Питам се дали моят учител е добре.

— Хм-м. Допускам, че вече е в затвора и го разпитват.

— Няма ли някакъв начин да го спасим?

— Трябва да има.

— Моля ви, направете нещо. Моля ви се.

— Няма нужда да ме умоляваш. За мен той също е като учител. Но тук няма какво да се направи, Йори. Можеш ли да се прибереш сам до дома?

— Ако се налага, струва ми се — да.

— Добре.

— А вие?

— Връщам се в Чичибу. Ако откажат да освободят Мусаши, ще намеря някакъв начин да го измъкна. Дори да се наложи да срина затвора. — За да подчертае казаното, Гоносуке тупна веднъж по земята с тоягата си. Йори, видял мощта на това оръжие, бързо кимна в знак на съгласие. — Браво на тебе. Прибери се у дома и се грижи за всичко, докато ти доведа жив и здрав Мусаши.

Хвана тоягата под мишница и се обърна назад към Чичибу.

Йори не се чувстваше самотен или уплашен, нито пък се тревожеше, че може да се загуби. Обаче ужасно му се спеше и докато вървеше под горещото слънце, едва успяваше да държи очите си отворени. При Сакамото видя край пътя един каменен Буда и легна в сянката му.