Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Око отдавна бе разказала на Байкен за своята неприязън към Мусаши, като преувеличи размера й, за да заздрави дружбата помежду им. В отговор той се намръщи и заяви: „Скоро…“
Око тъкмо бе свършила да разказва на Тоджи как зърнала Мусаши от чайната и после го загубила в навалицата. По-късно по предчувствие се насочила към Каноин, където стигнала тъкмо когато Мусаши и Йори тръгвали за външното светилище. Всички тези сведения без бавене били предадени на Байкен.
— Значи така — отбеляза Тоджи, насърчен от новината, че вече е привлечен надежден съюзник.
Знаеше, че с любимото си оръжие Байкен успя да победи до един бойците със сабя на скорошното храмово състезание. Ако нападне Мусаши, имаше добра възможност да спечели.
— Той какво каза, като научи?
— Ще дойде веднага, след Като свърши с обиколката.
— Мусаши не е глупак. Ако не внимаваме…
Тоджи потрепери и издаде къс, нечленоразделен звук. Око проследи погледа му до заспалия на пейката мъж.
— Кой е този? — попита съпругът й.
— Някакъв посетител — отвърна Око.
— Събуди го и го изгони оттук.
Око възложи тази задача на слугинчето, което отиде в ъгъла и раздруса човека, докато той седна.
— Вървете си — каза направо момичето. — Сега затваряме.
Този стана, протегна се и заяви:
— Добре дремнах.
Усмихна се на себе си, премига с големите си очи и бързо си тръгна, като метна рогозката през раменете си, сложи шапката и нагласи вързопа си на гърба. Хвана пръчката под мишница и каза с поклон:
— Много благодаря — и чевръсто излезе през вратата.
По облеклото и изговора му Оцу прецени, че не е някой от тукашните селяни, но й се стори достатъчно безопасен.
— Странен вид имаше — отбеляза. — Чудя се дали си е платил сметката.
Око и Тоджи още спускаха кепенците и разтребваха вътре, когато Байкен се появи заедно с Куро.
— Радвам се да ви видя — поздрави го Тоджи. — Дайте да влезем в задната стая.
Байкен мълчаливо си свали сандалите и ги последва, докато кучето остана да души за остатъци от храна. Задната стая бе просто четири полусрутени пристроени стени с останала по тях стара мазилка. Оттук никой в магазина не можеше да ги чуе.
След като запалиха една лампа, Байкен започна:
— Снощи при сцената за танци дочух Мусаши да казва на момчето, че щели да се качат сутринта до вътрешното светилище. По-късно ходих до Каноин и проверих.
Око и Тоджи и двамата преглътнаха и погледнаха през прозореца — върхът, на който се издигаше вътрешното светилище, мъгливо се очертаваше на фона на звездното небе.
Като знаеше кого има насреща си, Байкен си бе направил план за нападение и събрал подкрепления. Двама от свещениците, които стоят на стража при съкровищницата, вече се бяха съгласили да помогнат и тръгнали напред с копията си. В храма имаше и един човек от училището Йошиока, който ръководеше малко доджо. Байкен пресметна, че ще може да събере навярно десетина мародери, с които се познаваше от Ига и които сега работеха в околността. Тоджи ще се въоръжи с мускет, докато той самият ще носи своите сърп и топка на верига.
— Вече сте готов с всичко това ли? — попита недоверчиво Тоджи.
Байкен се ухили, но не каза нищо повече.
Тънка като тресчица луна висеше над равнината, скрита от погледа зад гъста мъгла. Големият връх още спеше и тишината само се подчертаваше от бълбукането и рева на реката. Няколко тъмни сенки се бяха скупчили при моста на Косарудзава.
— Тоджи? — прошепна дрезгаво Байкен.
— Тук съм.
— Внимавайте фитилът да остане сух.
Сред пъстрата тълпа на очи биеха двамата свещеници с копия, отметнали вече полите на своите одежди, за да са готови за действие. Останалите носеха най-различни облекла, но всички бяха обути така, че да могат да се движат пъргаво.
— Това ли сме всички?
— Да.
— Колко общо сме?
Преброиха се — тринадесет.
— Добре — зарадва се Байкен.
Пак повтори указанията си. Останалите мълчаливо го слушаха и от време на време кимаха. После по даден знак се забързаха през мъглата, за да заемат местата си покрай пътя. В края на моста подминаха един крайпътен камък с надпис: „Шест хиляди разкрача до Вътрешното светилище“.
Щом мостът отново се опразни, от скривалищата си излезе голямо стадо маймуни. Те наскачаха от клоните, изкатериха се по виещите се стебла и се събраха на пътя. Затичаха по моста, пропълзяха под него, почнаха да хвърлят камъни в речното корито. Мъглата си правеше шеги с тях, сякаш за да подпомогне веселието. Стига някой даоистки Безсмъртен да се бе появил и помахал с ръка, те сигурно щяха да се преобразят в облаци и да отлетят с него на небето.