Тревожна кръв [bg]

– О – промърмори Страйк. – Ясно. Съжалявам... Нямаше как да се прибера по-рано заради интервюто с Гупта.

– Нямаше как, да – каза Робин. – Е, можеш да ги оставиш в офиса...

– Да – съгласи се Страйк и тя забеляза, че не оспори множественото число; значи, твърдо щяха да са цветя.

– Междувременно има голяма новина – добави Страйк. – Джордж Лейборн се е сдобил с копие от досието „Бамбъро“.

– О, това е чудесно! – ентусиазира се Робин против волята си.

– Да, нали? Ще го донесе утре сутринта.

– А как мина с Гупта? – поинтересува се Робин, като приседна от своята страна на партньорското бюро, заменило старото единично на Страйк.

– Беше интересно, особено сведенията за самата Марго – отговори Страйк със заглъхнал глас, защото, както предположи Робин, влакът минаваше през тунел.

Робин притисна телефона по-силно към ухото си и попита:

– В какъв смисъл?

– Знам ли... – прозвуча далечният глас на Страйк. – От онази стара снимка не бих отгатнал, че е била пламенна феминистка. Сега ми изглежда много по-впечатляваща като характер, което е глупаво... Защо пък да няма изявена самоличност, и то силна?

Но Робин разбираше какво има предвид той. На мъглявата снимка Марго Бамбъро, замръзнала в далечно време с типичната ѝ за седемдесетте години прическа с път по средата, с блузата с широки издължени ревери и плетеното бюстие, сякаш принадлежеше на отдавна отминал двуизмерен свят с избелели цветове.

– Другото ще ти го разправя утре – каза Страйк, защото връзката им се накъсваше. – Тук сигналът не е много прекрасен. Едва те чувам.

– Добре – отвърна му високо Робин. – Ще говорим утре.

Тя отново отвори вратата към външното помещение. Пат тъкмо изключваше стария компютър на Робин, а от устата ѝ стърчеше електронна цигара.

– Това Страйк ли беше? – попита тя, подобна на врана с черната си коса, грачещ глас и висяща от устните фалшива цигара.

– Да – отвърна Робин и взе палтото и чантата си. – Беше на път от Амършам. Но ти заключи както обикновено, Пат, той може да си влезе, ако му е нужно.

– Сети ли се най-после за рождения ти ден? – попита Пат, която очевидно извличаше садистично удоволствие от новината за пропуска на Страйк сутринта.

– Да – отвърна Робин и от лоялност към Страйк добави: – Купил ми е подарък. Ще си го получа утре.

Пат бе купила на Робин портмоне.

– Старото се беше цъфнало по шевовете – отбеляза, когато Робин разви опаковката.

Робин остана трогната, макар че не би избрала точно този ярък червен цвят, и мигом прехвърли парите и картите си в новото портмоне.

– Хубавото на яркото портмоне е, че бързо го намираш в чантата си – посочила бе Пат и попита: – Какво ти е взел щуравият шотландец?

Баркли ѝ беше оставил опаковано пакетче, което Пат предаде на Робин сутринта.

– Карти – отвърна усмихната Робин, като разви хартията. – Сам ми разправяше за тях миналата вечер, когато бяхме заедно на наблюдение. Карти с най-търсените престъпници от „Ал-Кайда“. Раздавали са ги на американските войници по време на Иракската война.