Среднощно слънце [bg]

Автор: Несбё Ю
Серия: Кръв по снега #2
Год: 2019
Язык: болгарский
Год: Емас
ISBN: 9789543574308
Переводчик: Ева Кънева
Жанр: Другие детективы

Электронная книга - «Среднощно слънце [bg]». Краткое содержание книги:

НОМИНАЦИЯ ЗА НАЙ-ДОБЪР КРИМИНАЛЕН РОМАН НА НОРВЕГИЯ В селце далеч в северна Норвегия, където незалязващото слънце е способно да те докара до лудост, от автобуса слиза мъж. Представя се като Юлф и търси място, където да се скрие от най-влиятелния наркобос в Осло, известен като Рибаря. Доскоро Юлф е работел за Рибаря — бил е силов събирач на дългове, изпълнявал е дори мокри поръчки, но след издънка е изпаднал в немилост. И Рибаря изпраща наемниците си по петите му да го очистят. Попадайки в селцето Косюн, Юлф открива перфектното скривалище. Или поне така се надява. Местните жители, консервативни християни, приемат Юлф, а тъжната, красива клисарка и малкият й син му помагат и му носят храна. Тяхната компания пробужда у доскорошния престъпник нещо, което той мисли за отдавна умряло. Но инфарктното очакване на неизбежното кръвопролитие и среднощното слънце, увиснало от небето като немигащо, всевиждащо око, неумолимо го навеждат на дълбоки съмнения дали спасението е изобщо възможно, или просто надеждата е изкусна измамница.
„В тази внушително написана история за лично падение, отчаяние и изкупление един отчаян мъж попада сред дивата северна пустош и лутайки се, намира себе си.“ Ню Йорк Таймс Бук Ревю

Перейти на страницу:

Дръпнах спусъка. Два пъти.

И си влязох обратно в хижата.

Легнах. Целувка и смърт. Целувка и смърт.

Два часа по-късно се събудих с главоболие. Ушите ми шумяха, усещах как гравитацията тегли тялото ми, изпива светлината и надеждата. Потъвах към черната бездна. Но още не ме беше засмукала надълбоко и можех — ако побързам и сграбча спасителен пояс — да издрапам обратно до ръба. Но това би било просто отлагане на неизбежното и при следващото потъване мракът щеше да ми се стори още по-черен, още по-дълбок. И все пак се нуждаех от това отлагане.

Поради отсъствието на принц Валиум сграбчих единствения спасителен пояс на разположение: бутилката с алкохол.

Четиринадесета глава

Алкохолът успя да отмие най-страшния мрак, но не и Леа от сърцето и ума ми. Ако дотогава не си бях дал сметка, вече го осъзнавах. Бях идиотски, безнадеждно и безпаметно влюбен. За пореден път.

Но този път беше по-различно. На предния ред не седеше друга, която да искам повече. Желаех само и единствено нея. Дълбоко религиозната вдовица с дете и белег над горната устна. Леа. Момичето с гарвановочерни коси, синьо сияние в очите и изящно извит гръб. Което говореше бавно и обмисляше много, но не шикалкавеше. Тази жена виждаше какъв съм и въпреки това ме приемаше. Дори само този факт…

Обърнах се към стената.

Тя също ме искаше. Въпреки заявката, че не желае да ме вижда повече, знаех, че ме иска. Защо иначе ще ме целува? А тя определено ме целуна. Ако не искаше, нямаше да го направи. После се сепна и избяга. Така че — освен ако не се бе разочаровала от уменията ми да се целувам и не бе решила да скъса с мен незабавно — беше нужно просто да я убедя, че на мен може да се разчита. Ще се грижа за нея и за Кнют. Излъгала се е в мен. Самият аз се бях излъгал в себе си. Няма да избягам — не и този път. У мен живееше желание да създам семейство — просто досега не ми се бе удавала възможност да го направя. Сега си дадох сметка колко ми харесва. Харесваше ми идеята за спокойствие и предсказуемост. За еднообразие и монотонност. Винаги съм търсил тези неща, но никъде не съм ги намирал. Досега.

Напуши ме смях. Ставах наистина смешен. Преследваха ме убийци, бях пиян и безработен и си мечтаех за дълъг и щастлив живот с жена, която при последния ни разговор заяви най-недвусмислено и категорично, че повече не иска да ме вижда.

Обърнах се към стаята. Бутилката върху стола беше празна. Трябваше непременно да си набавя едно от двете.

Или Леа. Или алкохол.

Както се унасях, чух далечен вой, който ту се усилваше, ту затихваше. Бяха се върнали. Миришеше на смърт и разложение. Щяха да пристигнат тук съвсем скоро.

Ставаше адски напечено.

Станах рано. Облаците на запад продължаваха да забулват небето, но поне не се бяха приближили. Даже ми се стори, че са се поотдръпнали. Не се чуваха гърмежи.

Изкъпах се в потока. Свалих червения шал, който още стоеше усукан около главата ми, и промих раната на слепоочието ми. Облякох си чисто бельо, чиста риза. Обръснах се. Понечих да изпера копринения й шал, но долових, че още ухае на нея. Затова го завързах около врата си. Преповторих си под нос думите, които си бях намислил да кажа. Само през последния час ги бях променил осем пъти, но въпреки това ги знаех наизуст. Не исках да звучи изкуствено, а неподправено откровено. И да завърша с „Леа, обичам те”. Да, непременно щях да завърша с тези думи. Ето ме. Обичам те. Ако се налага и ти дава сърце, изхвърли ме. Но аз стоя пред теб и ти протягам ръка. Поднасям ти биещото ми сърце. Изплакнах бръснарското ножче и си измих зъбите — ей така, за всеки случай. Може пък пак да ме целуне.

Тръгнах надолу към селото.

Минах покрай трупа на елена и оттам се вдигна рояк мухи. Странно защо ми се видя уголемен. От животното се носеше смрад. Не я бях усетил в хижата, макар тялото да лежеше едва на двайсет крачки от вратата. Сигурно заради силния западен вятър. Едното око на елена беше изкълвано. Навярно от граблива птица. Не личаха обаче набези на вълци или други едри хищници. Още не го бяха надушили.

Продължих. С бързи, решителни крачки. Преди да се отбия в дома на Леа, трябваше да се погрижа за още няколко неща.

Извадих пистолета от колана на панталона си, засилих се и го запратих с всичка сила навътре в морето. После се отбих в магазина на Пирио. За камуфлаж купих една консерва. Попитах я къде живее Матис. След три неуспешни опита да ми обясни на фински, тя излезе навън и ми посочи къщата. Намираше се на един изстрел разстояние малко по-нагоре по улицата.

Матис отвори чак след третото позвъняване. Вече се канех да си тръгвам.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?