Среднощно слънце [bg]

— Не.

Тя издиша с продължителен, треперлив стон.

— Аз съм омъжена, Юлф.

— Омъжена? Ти си вдовица.

— Не разбираш. Не съм женена само за него. Женена съм за… всичко тук. Двамата с теб принадлежим към различни светове. Ти пласираш наркотици, аз съм клисарка и вярваща. Не знам ти за какво живееш, но аз живея за вярата си и за сина си. Само това има значение за мен и нямам намерения да позволявам на една… глупава, безотговорна авантюра да съсипе всичко. Не мога да си го позволя, Юлф. Разбираш ли?

— Нали ти казах: имам пари. Погледни зад оная дъска до…

— Не, не! — Тя си запуши ушите. — Не искам да слушам! И не искам никакви пари! Което имам, ми е напълно достатъчно. Не можем да продължим да се срещаме. Повече не искам да се виждаме. Това беше… голяма грешка… пълна лудост… и сега ще си вървя. Не ме търси. И аз няма да те търся повече. Довиждане, Юлф. Бъди щастлив.

Още щом тя излезе от хижата, се запитах дали това изобщо се е случвало. Да, тя определено ме беше целунала. Болката в разпорената ми буза не лъжеше. Значи и другото беше истина: заявеното от нея решение повече да не се виждаме. Станах, излязох и я видях как тича под лунната светлина надолу към селото.

Нищо чудно, че бе избягала. Кой не би го направил на нейно място? Лично аз щях да сторя същото. И то много по-рано. Но аз съм съвсем друг тип; стане ли напечено, си плюя на петите. Дори да искаше, Леа не можеше да си позволи да избяга, а аз обикновено бягах, защото не можех да си позволя да остана. Какво всъщност си бях въобразявал? Че е възможно двама като нас да бъдат заедно? Не, не го бях мислил насериозно. Навярно просто го бях сънувал. Нали насън умът ни често рисува идилични картини и представи. Е, време беше да се събудя.

Пак се разнесе грохот — този път по-наблизо. Погледнах на запад. В далечината се бе струпала грамада от оловносиви облаци.

Че той се връща. Идва и ни избива.

Върнах се в хижата и облегнах чело на стената. Не вярвах в пророчески сънища, както не вярвах и в бог. Повече вярвах в любовта на наркоман към дрогата, отколкото в любовта към ближния. Но в смъртта вярвах. Тя беше обещание, което — знаех — ще бъде спазено. Вярвах в неумолимостта на деветмилиметровия куршум, устремен с хиляда километра в час. И че животът е промеждутъкът от мига, когато куршумът излети от пистолетното дуло, до врязването му в мозъка ти.

Извадих въжето изпод леглото. Единия му край завързах за дръжката на вратата, а другия — за рамката на леглото, закована за стената. Здраво го обтегнах. После легнах и се вторачих в горното легло.