Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Внимавай! — изръмжа Жан-Марк.

— „Блъскайте си коленете, вещици мои!“ — каза той съвсем тихо, като му намигна.

Разгневен, Жан-Марк нямаше намерение да подема играта с цитатите. Още два пъти Жилбер се опита да го въвлече в нея с фрази от Рембо. Но усилията му не дадоха резултат. Сигналите му попадаха в празно пространство. Телеграфът не работеше.

Преди да излязат от музея, Валери поиска да купи пощенски картички. „Девицата при скалите“ от Леонардо да Винчи, „Младежът с ръкавицата“ от Тициан, „Жената с ветрилото“ от Гоя. Изборът не беше лош, но Жилбер се подсмиваше.

Навън сухият и леден въздух затрудни дишането им. Земята беше покрита със суграшица. Прозрачни ледени висулки удължаваха черните клони на дърветата. Жан-Марк предложи да отидат в една английска чайна зад булевард „Сен Мишел“. Тръгнаха, хванали се тримата под ръка, за да се топлят. Но скоро Жилбер се пусна и тръгна сам. Често се обръщаше, за да види дали другите двама го следват. Носът му беше станал морав, пара излизаше от устата му. Жан-Марк си каза, че това момче не е добре облечено с тази много къса пелерина и това тънко шалче.

Нахлуха в малко, топло и тихо заведение със светло полирана дъбова ламперия и лампи с платнени абажури. Валери и Жан-Марк се отпуснаха на една пейка, Жилбер седна срещу тях. Чай и препечени филийки за цял свят. Валери свали мантото си, бялата си шапчица. Освободени изведнъж, златистите й коси бухнаха. Тя разтърси глава. Погледът й смело се взря в очите на Жан-Марк. Той се усмихна, протегна ръка, оправи русите къдрици, които висяха в безредие около това обтегнато лице. Жилбер наблюдаваше, като пиеше чая си бавно и изящно. Жан-Марк можеше да отдръпне ръката си, но не го направи и с показалеца си докосна леко студената и гладка буза на младото момиче. Доста странно бе, че не му стана неприятно, като забеляза, че Жилбер следи тази милувка. Миглите на момичето не трептяха около двата зелени и блестящи камъка на зениците му. Валери дишаше леко. После тя хвана ръката на Жан-Марк, доближи я до долната част на лицето си и като отвори уста, захапа върховете на пръстите му. Зъбите се забиха така силно, че той издаде сподавен вик.

Тя се засмя и отметна глава назад.

Жилбер остави чашата си.

— Добре — каза той, — този път си тръгвам!

— Веднага ли? — попита Валери, сякаш изтръгната от сън.

— Да, трябва.

— Обещал си на баба си?

— Точно така!

Той се усмихваше тъжно. Жан-Марк се почувствува виновен. Въпреки това нямаше за какво да се обвинява. Жилбер бе направил всичко, за да бъде отвратителен този следобед. Когато той излезе, Валери прошепна:

— Каква лепка! Наистина за последен път излизам с него! Жан-Марк кимна одобрително с глава. Какво ставаше с него? Никога досега той не беше желал Валери така, както в тази минута. Притегли я към себе си и каза с глух глас: