![Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/1/2/vlneniya-krayat-na-ejgletierovi-bg-download.jpg)
Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]
- Автор: Труайя Анри
- Серия: Ейглетиерови #3
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]». Краткое содержание книги:
— Снощи бях на концерт, дирижиран от Барновиц — каза Жан-Марк. — Беше изумително!
— С Валери ли беше? — попита Жилбер.
Жан-Марк го погледна изненадан.
— Тя ли ти каза?
— Не, но предполагам. Ти често излизаш с нея!
— Да.
— Аз рядко я виждам. Не мога да я понасям. Впрочем питам се защо.
— Въобразяваш си! — измънка Жан-Марк.
— Има признаци, които не лъжат. Чувствувам враждебността й, както студа по лицето.
— Бъди спокоен, никога не ми е казвала нещо, което…
— Считам я за зла. Красива, духовита и зла.
— Намираш ли я красива? — попита Жан-Марк.
— Да. А ти?
— И аз.
Настъпи мълчание. Жан-Марк си представи Валери избухнала, със свити устни и студен поглед. „Моят братовчед, този малък глупак…“
— Значи концертът беше много хубав? — попита Жилбер.
— Да. По-точно Концертът от Бетовен. Знаеш ли го?
— Не съм любител на музиката… Изобразителното изкуство, поезията — да! Но музиката… Всъщност баба ми навярно има тази плоча. Искаш ли да проверим в салона?
И той се насочи към вратата. Жан-Марк го последва, изненадан от бързината на движенията му. Те прекосиха бързо отрупаната галерия с помпозни картини, които навярно никой никога не поглеждаше, и влязоха в салона. Жилбер запали всички лампи. Други картини изскочиха от сянката. Жилбер ги представи с комична предвзетост:
— „Отвличането на Дежанир“, „Диана, изненадана от «Актеон»“, „Малкото риболовно пристанище“, „Любовта обезоръжава боеца“…
И продължи, като се въртеше на петите си:
— Толкова са сладникави, че ми прилошава! Но дядо ми и баба ми безумно са увлечени във френската школа от XVIII век. Така че от сутрин до вечер аз се тъпча с XVIII век. Весело! Да живее превземането на Бастилията!
Едно бюро служеше за дискотека. Жилбер извади един голям албум.
— Концертите на Бетовен. Погледни дали ще намериш твоя!
Имаше го. Жилбер се приближи до един тежък, старомоден шкаф, целият от тъмно дърво, отвори двойната врата, зад която се показа радиограмофонът, постави плочата върху диска, пусна апарата, седна по турски направо на килима и каза, като махаше с пръст:
— Млади момко, „наведете коленете си към земята“!
Това навярно беше пак от Лотреамон.
— Да бяхме сменили автора! — каза Жан-Марк.
— Прието, Кого предлагаш за следващия път?
— Бодлер…
— Не е толкова забавен!
— Тогава Рембо.
— Съгласен!
Първите тактове на концерта избухнаха бавно, чисто, царствено. Този архаичен радиограмофон имаше чудесен тон. Съсредоточен, Жан-Марк отново преживя снощните си вълнения. Други солисти, друг диригент, но мисълта на Бетовен пак тържествуваше. Едната страна на плочата свършваше точно преди ларгото.
— Да обърна ли плочата? — попита Жилбер.
— Да, разбира се. Не го ли харесваш?
— Да, да…
Жилбер въртеше плочата в ръцете си, като се двоумеше. И внезапно попита:
— А ти за майка си никога не си ми говорил! Какво представлява тя за тебе?
Отначало смутен, Жан-Марк отвърна:
— В младостта си тя навярно е била идиотка. Развела се е с баща ми, за да се омъжи за един идиот. Сега е два пъти по-голяма идиотка! Това е всичко!
— Жесток си! — прошепна Жилбер.
Жан-Марк изведнъж се почувствува горд, че минава пред някого за жесток, защото понякога по цели дни се обвиняваше за своята мекушавост, чувствителност и нерешителност.
Жилбер сложи плочата, пусна грамофона и отново зае позата на Буда със скръстени крака.
— Ако те отегчава, спри я! — каза Жан-Марк След миг.
— Не ме отегчава — каза Жилбер, — но музиката не ме вълнува така, както поезията. В музиката има нещо, което пряко и брутално засяга нервите. Поезията има по-фин подход. Не виждам нищо чудно в това, че музикалните вълни карат мозъка ми да трепти по един приятен или неприятен начин. Но когато всекидневните думи, съчетани по един особен начин, ми създават дълбока наслада — това, драги мой, за мене е чудо! Да вземем толкова изтърканите думи като „дъжд“, „земя“, „покрив“, „шум“. Те нямат вълнуваща стойност. Твоята портиерка ги употребява непрекъснато. Даваш тия думи на Верлен. Той написва: