Дългият следобед на Земята
- Автор: Олдисс Брайан Уилсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългият следобед на Земята». Краткое содержание книги:
В същото време последните издънки на човечеството носят душите си в ръка или се гордеят с опашките си, чрез които са свързани с дървото-майка.
Романът „Дългият следобед на Земята“ би бил една ужасяваща прогноза, ако картината на бъдещето, опиращата се на нашите страхове и надежки, не е пресъздадена по законите на истински големите произведения.
Престижната награда „ХЮГО“ отдава дължимото на Брайън Олдис, на неговото въображение, майсторство и замах на разказвач.
— Пойли, нека да отидем по-близо до тези дървета — прокънтя гласът на гъбата. — Грен и Ятмур ще ни чакат тук и ще внимават да не се случи нещо.
— Не ми харесва нито това място, нито пък хората тук — отговори на глас Пойли. — А и не искам да оставям Грен сам с тази жена.
— Няма да го пипна с пръст — обади се Ятмур възмутено. — Как ти хрумна такава глупост?
Тласната от силната енергия на гъбата, Пойли политна напред. Момичето обърна поглед към Грен с надеждата, че той ще я подкрепи, но приятелят й бе така изморен, че изобщо не реагира. С огромна неохота тя се отправи към дърветата. Тумбестите им стъбла се извисяваха над нея като болни стомаси.
Изглежда, гъбата не усещаше заплахата, която се излъчваше от тях.
— Така и предполагах — възкликна тя след известно време. — Ето къде свършват опашките на нашите рибари. Започват от задниците им и са свързани с дървета — тези простовати приятели принадлежат на дърветата.
— По дърветата не растат хора, гъбо — обади се момичето. — Сякаш не го знаеш… — Тя млъкна неочаквано, усетила как нечия ръка се отпуска на рамото й.
Обърна се и видя един от рибарите, който, издул бузи, я наблюдаваше с празен поглед.
— Не трябваше да идваш тук — рече той. — Тази сянка е свещена. Казахме ви, че трябва да стоите далеч, а вие не ни послушахте. Сега ще те върна при твоите приятели.
Пойли проследи с поглед опашката на рибаря. Точно както бе казала гъбата, тя завършваше в една от издатините на дървото. Момичето потрепери от ужас и отстъпи назад.
— Подчини му се! — прокънтя гласът на гъбата. — Тук витае някакво зло, Пойли. Трябва да се преборим с него. Остави рибарят да те отведе при другите. Там ще го заловим и ще му зададем няколко въпроса.
„Ще си имаме неприятности“, помисли си момичето.
— Тези хора и най-вече лодката им са ни нужни — обади се гъбата, усетила тревогата й.
Пойли се обърна и бавно се запъти към Ятмур и Грен, които напрегнато наблюдаваха сцената. Рибарят тържествено нави опашката си и я последва.
— Хайде! — преряза мозъка й викът на гъбата, щом наближиха другите двама.
Подчинявайки се на заповедта, Пойли скочи върху гърба на рибаря. Той бе толкова изненадан, че се просна по лице на земята.
— Помогнете ми! — извика Пойли.
Грен вече се бе спуснал към нея с изваден нож. Останалите рибари се развикаха разтревожени, хвърлиха огромната си мрежа и се затичаха към него и спътничките му. Стъпките им тежко кънтяха.
Подучена от гъбата, Пойли извика на Грен бързо да среже опашката на поваления рибар, когото тя с мъка удържаше.
Без да задава въпроси, защото нарежданията на гъбата кънтяха и в неговата глава, Грен замахна с ножа си.
Отряза опашката на около педя от гърба на рибаря. Човекът мигом спря да се съпротивлява. Израстъкът, свързващ го допреди миг с дървото, се загърчи като наранена змия и се усука около Грен. Момчето чевръсто го наряза с ножа. Пръски от течност се разлетяха във всички посоки и дългият израстък започна постепенно да се отдръпва към дървото. Това сякаш бе сигнал за приближаващите рибари. Те спряха, огледаха се, сетне обърнаха равнодушно гръб на своя приятел и се върнаха при мрежата.
— Хвала на боговете! — въздъхна Ятмур, отмятайки коси. — Защо нападна този нещастник, Пойли?
— Рибарите не са като нас. Изобщо не можем да ги наречем хора, нали виждаш, че опашките им са закачени за дървото. — Пойли избягваше да погледне приятелите си в очите и се извърна към ридаещия в краката й мъж.
— Тия тлъсти рибари са роби на дърветата — ехтеше гласът на гъбата. — Толкова са противни! Нишките на дървото проникват в костите им и така принуждават рибарите да ги пазят. Вижте този нещастник как се гърчи — истински роб!
— Нима не вършиш същото с нас? — попита Пойли, едва сдържайки сълзите си. — Не виждам никаква разлика. Защо не ни позволиш да си отидем оттук? Не исках да нападам този човек.
— Аз ви помогнах… спасих ви живота. А сега погрижете се за бедния рибар и стига вече безсмислени разговори.
Рибарят се опитваше сам да се пооправи и тъжно разтриваше коляното си, което бе наранил при падането. От време на време вдигаше поглед към своите нападатели с добре познатото глупаво изражение. Свит на земята, той приличаше на грубо оваляна топка тесто.