Дългият следобед на Земята
- Автор: Олдисс Брайан Уилсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългият следобед на Земята». Краткое содержание книги:
В същото време последните издънки на човечеството носят душите си в ръка или се гордеят с опашките си, чрез които са свързани с дървото-майка.
Романът „Дългият следобед на Земята“ би бил една ужасяваща прогноза, ако картината на бъдещето, опиращата се на нашите страхове и надежки, не е пресъздадена по законите на истински големите произведения.
Престижната награда „ХЮГО“ отдава дължимото на Брайън Олдис, на неговото въображение, майсторство и замах на разказвач.
В буквалния смисъл на думата гъбата потопи Грен и Пойли в историята на човечеството, която бе същевременно и история на гъбата. Започнали живота си на Земята като паразити, гъбите се превърнаха в симбиозни създания.
Първоначално те висяха по черепите на лемуроподобните човеци. По-късно, когато хората благодарение на съвместното им съществуване се развиха, научиха се да живеят организирано и да ловуват, черепната им кутия нарасна и иначе уязвимата гъба вече можеше да се прибере под прикритието на яките й кости. Така тя действително стана част от човека.
— Ето как се е развила човешката раса — обади се гъбата, без да престава да показва една след друга картините. — Хората станаха по-високи и завладяха света, забравяйки произхода на своя успех — гъбоподобния мозък, който живее и умира с тях… Без нас хората щяха да си останат по дърветата също като вашите племена, ако не бях аз.
И за да бъде по-убедителна, тя отново посегна към спомените на двамата, за да им покаже времето, когато Слънцето току-що бе навлязло в последния етап на своя живот и цялото човечество се поболя.
— Хората са по-силни физически — продължи гъбата. — Оцеляха след засилващата се слънчева радиация, за разлика от симбиотичните си мозъци, които тихо и мирно загинаха в малката костна кутия. Човекът остана да се бори сам със своя собствен немощен мозък… Нищо чудно тогава, че загуби своите прекрасни градове и се върна отново по дърветата!
— Това не означава нищо за нас… нищо — промълви изтощен Грен. — Защо ни измъчваш с отдавна отминали катастрофи?
Гъбата прошумоля в главите им със звук, наподобяващ смях.
— Защото може би трагедията все още не е свършила; аз съм от по-устойчиво коляно, издържам на силна радиация. Същото важи и за вашия род. Настъпил е историческият момент да подновим симбиотичното си съжителство, което ще бъде също така плодоносно, както онова, което превърна лемуроподобните човеци в интелигентни същества, отишли чак в космоса. Часовниците на разумния живот започват да работят отново. Те пак имат стрелки…
— Грен, тя е луда и аз нищо не разбирам! — проплака Пойли, ужасена от бурята, която се развихряше в мозъка й.
— Чувате ли как звънят тези часовници? — не спираше гъбата. — Те звънят за нас, деца мои!
— Да, о, чувам ги! — простена Грен, мятайки се неспокойно в съня си.
В ушите и на двамата като някаква дяволска музика ехтеше часовников звън.
— Грен, ще обезумеем! — извика Пойли. — Какъв е този ужасен шум?
— Звънът на часовниците! — викаше гъбата.
В този миг Пойли и Грен се събудиха и се изправиха в постелите си, облени в пот. Вратовете и главите им, там, където се бе настанила гъбата, пламтяха, горяха, а оглушителният звук продължаваше да кънти.
Макар и объркани, те постепенно осъзнаха, че са съвсем сами в празната пещера под прикритието на застиналата лава. Всички пастири бяха изчезнали.
Някъде отвън долетя силен шум. Трудно им бе да кажат защо той така ги изплаши. Основният звук бе почти мелодичен. Той действуваше не на слуха, а на кръвта и тя ту замръзваше в жилите им, ту започваше да кипи.
— Трябва да вървим! — рече Пойли и с мъка се изправи. — Вика ни.
— Какво направих — изхленчи гъбата.
— Какво става? — попита и Грен. — Защо е необходимо да отидем?
Двамата се сгушиха уплашени, но поривът на кръвта не им даваше мира, краката им се местеха сякаш против волята им. Колкото и да се бояха от мелодията, те й се подчиниха. Не възрази и гъбата.
Грен и Пойли изскочиха устремно от цепнатината, служеща за изход, и се озоваха сред истински кошмар.
Мелодията се носеше около тях като вятър, макар нито един лист по клоните на дърветата да не помръдваше. Звукът движеше краката им. Много скоро видяха, че не само те й се подчиняват. Едни летяха, други тичаха или подскачаха, някои пълзяха през сечището и всички бяха устремени в една посока, към Черното гърло.
— Черното гърло! — извика гъбата. — Черното гърло пее и ние трябва да отидем при него!
Песента действаше не само на слуха, но и на зрението им. Част от ретината на очите им не реагираше и светът пред тях изведнъж стана черно-бял и сив. Небето над главите им побеля, листата, които го скриваха тук-там, станаха сиви, а разкривените скали под краката им бяха черно-сиви. С протегнати напред ръце Грен и Пойли се присъединиха към останалите.