Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
След една година тя отстъпи. Какво я накара да отстъпи, Соумс никога не разбра; не научи нищо от мисис Ерън, нелишена от дипломатически заложби. Когато запита веднъж след женитбата им: „Какво те караше да ми отказваш толкова пъти?“, Айрин отговори със странно мълчание. Загадка в деня, в който я видя за пръв път, тя беше и до днес загадка за него…
Босини го чакаше пред вратата. Красивото му, рязко очертано лице имаше странно замечтано изражение, сякаш и той долавяше обещание за блаженство в това пролетно небе, усещаше близкото щастие в пролетния въздух. Соумс го погледна. Какво ставаше с тоя човек, за да изглежда така щастлив? Какво очакваха тия усмихнати устни и очи? Соумс не разбираше какво очаква Босини, застанал тук и вдъхващ изпълнения с ухания ветрец. Почувства се отново смутен пред този човек, когото презираше по навик. И тръгна бързо към пристройката.
— Единственият цвят за керемидите — започна Босини — е рубиненочервен, с лек сив отенък, за да изглеждат прозрачни. Бих искал да знам мнението на Айрин. Поръчах пурпурночервени кожени завеси за портала към двора, а ако поставите в гостната тапет с цвят от слонова кост, ще имате неповторима гледка. Чрез цялата украса трябва да се стремите към това, което наричам… чар.
— Искате да кажете, че жена ми има чар? — попита Соумс.
Босини отбягна да отговори.
— В средата на двора трябва да засадите перуники.
Соумс се усмихна високомерно.
— Ще мина у Бийч — каза той — да избера нещо подходящо!
Не намериха какво повече да си кажат, но по пътя към гарата Соумс запита:
— Предполагам, че смятате Айрин за много артистична?
— Да. — Резкият отговор означаваше ясно: „Ако искате да разговаряте за съпругата си, ще трябва да го сторите с другиго!“
Тлеещият гняв, който Соумс бе чувствал цял следобед, пламна по-силно.
Никой не проговори, докато стигнаха до гарата: там Соумс запита:
— Кога смятате да завършите?
— До края на юни, ако наистина желаете да се заема с наредбата.
Соумс кимна.
— Ясно ви е — каза той, че къщата ми струва много повече, отколкото очаквах. Бих могъл, естествено, и да я изоставя, но нямам навика да се отказвам от онова, което веднъж съм решил!
Босини не отговори. Соумс го погледна косо с кучешка злост в очите… Защото, въпреки важния си вид и високомерното изискано мълчание, със своите стиснати устни и четвъртита брадичка Соумс приличаше донякъде и на булдог…
Когато Джун пристигна в седем часа вечерта на Монпелие Скуеър, прислужничката Билсън й каза, че мистър Босини е в гостната; господарката — каза момичето — се обличала и щяла да слезе след една минута. Ей сега ще й съобщи, че мис Джун е дошла.
— Не, Билсън — каза тя, — аз ще вляза сама. Няма защо да безпокоите мисис Соумс.
Тя свали палтото си, а Билсън я погледна заговорнически и дори не й отвори вратата на гостната, преди да изтича надолу.
Джун се спря за миг да се види в малкото старовремско огледало със сребърна рамка над грубия дървен скрин — стройна, властна фигурка с дребно решително личице, в бяла рокля с открита шия, прекалено тънка под короната от навити червеникавозлатисти коси.
Тя отвори леко вратата на гостната, с намерение да изненада Босини. Стаята беше изпълнена със сладостното ухание на цъфнали азалии.
— Ох, толкова ми се искаше да поговорим, но сега е невъзможно!
Гласът на Айрин каза:
— А по време на вечерята?
— Как може да разговаряме, когато…
Първата мисъл на Джун беше да се върне, но, вместо да стори това, тя влезе през стъклената врата, която водеше в двора. Оттам нахлуваше мирисът на азалиите, там, застанали гърбом към нея, скрили лица в златисторозовите цветчета, бяха годеникът й и Айрин.
Мълчаливо, но без стеснение, с пламнали страни и гневен поглед, девойката ги гледаше.
— Елате в неделя сама… да отидем заедно до къщата…
Джун видя, че Айрин вдигна очи към него иззад паравана от цветя. Не с поглед на кокетка, а с много по-мъчителния за нея поглед на жена, която се страхува да не издаде своите чувства.
— Обещах да изляза на разходка с чичо…
— С оня, грамадния ли? Накарайте го да ви доведе; някакви си десет мили — тъкмо да поразходи конете си.
— Горкият чичо Суидин!
Мирисът на азалиите лъхна в лицето на Джун; тя почувства, че й прилошава.
— Елате, моля ви се, елате!
— Но защо?
— Трябва да ви видя там… Мислех, че ще пожелаете ми помогнете…