Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Мъже във фракове бяха свалили пардесютата; работници се шляеха; жени — от останалите сами в този късен час — отминаваха самотни към изток с бавна, отмерена походка, с надежди и мечти за хубаво вино и добра вечеря или — съвсем рядко — за целувки, дадени с любов.
Всички тия хора, тръгнали по своя път под светлината на уличните лампи и плуващото небе, бяха получили в дар от пролетта своя дял от тръпно блаженство. И всички, като тия мъже с разкопчани жакети, бяха отхвърлили нещичко от своите каста, вярвания, обичаи и с леко накривени шапки, с походката, смеха, дори с мълчанието си издаваха онова, което беше общо у тях, под тръпнещите от страст небеса.
Босини и Джун влязоха мълчаливо в театъра и се качиха да заемат местата си в ложа-балкон. Пиесата бе току-що започнала и притъмнелият салон с редицата хора, загледани все в една точка, приличаше на градина с обърнати към слънцето цветя.
Джун не бе идвала никога досега в ложа-балкон. От петнадесетгодишна възраст тя придружаваше винаги дядо си в партера, на най-хубавите места в залата — в средата на третия ред, които Джолиън старши запазваше у „Гроган и Бойнс“ на връщане от Сити много преди спектакъла; той ги донасяше в джоба на балтона си заедно с кутия пури и вехтите кожени ръкавици и ги предаваше на Джун да ги пази до определената вечер. На тези столове високият, изправен старец със спокойна побеляла глава и нетърпеливото девойче с червеникавозлатисти коси гледаха най-различни пиеси, а на връщане Джолиън старши казваше за артиста в главната роля: „Не го биваше! Ех, да беше видяла Бобсън!“
Джун бе очаквала тази вечер с нетърпение и радост; бяха си я откраднали и щяха да бъдат сами; никой на Станхоп Гейт не подозираше къде са. Знаеше се, че са у Соумс. Очаквала бе награда за тая измама, извършена само заради годеника; очакваше тази вечер да разсее плътния студен облак и да внесе в отношенията им — така странни и мъчителни напоследък — слънцето и простотата, които имаха, преди да настъпи зимата. Дошла бе с намерение за решителен разговор и гледаше към сцената, без да вижда нищо, смръщила чело и стиснала ръце. Рояк ревниви подозрения измъчваха сърцето й.
Дори да го забелязваше, Босини не даваше да се разбере, че съзира смущението й.
Завесата се спусна. Първото действие беше свършило.
— Тук е страшно горещо — каза девойката. — Бих искала да излезем.
Беше много бледа и разбираше — защото изострените й нерви виждаха всичко, — че той е неспокоен и смутен.
В задната страна на театъра имаше балкон към улицата; тя излезе, облегна се на парапета, без да продума, и зачака той да заговори.
Най-после не можа да се стърпи.
— Искам да ти кажа нещо, Фил — каза тя.
— Да?
От отбранителната нотка в гласа му лицето й пламна и думите излетяха сами:
— Ти не ми даваш никаква възможност да бъда мила с теб; от цяла вечност вече!
Босини гледаше упорито към улицата. И мълчеше.
Джун продължи разпалено:
— Ти знаеш, че съм готова да сторя всичко… да бъда всичко за теб…
От улицата нахлу глъч, остър звън го проряза и възвести, че завесата се вдига. Джун не мръдна. В душата й се водеше отчаяна борба. Да сложи ли всичко на карта? Да се нахвърли още сега срещу влиянието, срещу притеглянето, което го отдалечаваше от нея? Тя имаше борчески нрав, затова веднага каза:
— Фил, заведи ме в неделя на къщата!
С усмивка, която трепкаше и гаснеше на устните й, опитвайки се — с какво усилие! — да скрие, че го наблюдава, тя следеше изражението му. Видя го да се люшка и колебае, видя неспокойното смръщване на челото, внезапното изчервяване.
— Не в неделя, мила — каза най-после той, — някой друг ден!
— Защо не в неделя? Няма да ти преча на работата в неделя.
Той направи усилие и отвърна:
— Имам уговорена среща.
— Ще заведеш…
Очите му светнаха гневно; той сви рамене и каза:
— Имам среща, която ще ми попречи да ти покажа къщата!
Джун прехапа до кръв устни и се върна на мястото си, без да продума, но и без да сдържи сълзите от ярост, които се стичаха по бузите й. Залата беше за щастие вече тъмна, та никой не видя мъката й.
Но в света на Форсайтови никой не може да се смята подсигурен срещу наблюдения.
На третия ред зад тях бяха Юфимия, най-младата дъщеря на Никълъс, и омъжената й сестра мисис Туитиман.
Те разказваха у Тимоти, че видели Джун и годеника й в театъра.
— В партера ли?
— Не, не в…
— О, на първия балкон, разбира се. Изглежда, че това е на мода между младежите!
Всъщност… не било точно така. Те били в… както и да е, този годеж нямало да го бъде. Никога не били виждали по-буреносно изражение от това на малката Джун! Просълзени от удоволствие, те разказваха как ритнала шапката на един господин, когато се връщала на мястото си посред действието, и как я изгледал господинът. Юфимия беше прочута със своя безгласен смях, който завършваше обикновено с писък; а когато мисис Смол вдигна ръце и попита: „Какво? Ритнала ша-апка?“, Юфимия се заля в такъв смях, че трябваше да я свестяват с амоняк. На излизане каза на мисис Туитиман:
— Чу ли я? „Ритнала ша-апка?“ Ох, ще умра!
За „малката Джун“ вечерта, която трябваше да бъде празник, се превърна в най-жалката от целия й досегашен живот. Само бог знае как се мъчеше да задуши гордостта, съмненията, ревността си!
Тя се раздели с Босини пред дома на Джолиън старши, без да се издаде; чувството, че трябва да завладее отново годеника си, беше достатъчно силно, за да я поддържа, но щом стъпките му заглъхнаха, тя осъзна ясно пълния размер на своето нещастие.
Отвори й безшумно „Сенки“ Тя смяташе да се прибере веднага в стаята си горе, но Джолиън старши, чул влизането й, застана на прага на трапезарията.
— Ела да си изпиеш млякото — каза той. — Поддържах го топло за теб. Много закъсня, къде беше?
Джун се спря до камината, с крак на решетката и ръка на плоча, както бе застанал и дядо й, когато се върна оная вечер от операта. Едва успявайки да се овладее, тя не се замисли много какво казва:
— Вечеряхме у Соумс!
— Хм! У Собственика! С жена му… и Босини, нали?
— Да.
Джолиън старши втренчи в нея своя пронизващ поглед, от който беше така мъчно да укриеш нещо; но тя бе извърнала глава, а когато се обърна към него, той престана веднага да я наблюдава. Видял бе достатъчно, дори повече, отколкото му трябваше. Наведе се към камината да вземе чашата с млякото и каза, отвърнал глава:
— Не бива да закъсняваш толкова много: страшно си разнебитена след това.
И се скри зад вестника си, като го разгъваше с ядно шумолене; но когато Джун отиде да го целуне, неговото „Лека нощ, миличка“ бе казано с такъв необичаен, развълнуван глас, че тя едва смогна да излезе, без да избухне в ридания, които я разтърсваха след това до късно през нощта.
Когато вратата се затвори, Джолиън старши пусна вестника и се загледа продължително и тревожно пред себе си.
„Негодник! — помисли той — Знаех си, че има да страда с него!“
Неприятни съмнения и подозрения, още по-мъчителни, защото се чувстваше безсилен да предотврати или ръководи хода на събитията, го връхлетяха отвред.
Дали този приятел не възнамеряваше да я изиграе? Той гореше от желание да иде и да му каже: „Слушайте, сър! Да не мислите да изиграете внучката ми?“ Но можеше ли? Макар че не знаеше нищо или почти нищо, той беше все пак уверен, поради непогрешимата си прозорливост, че става нещо. Подозираше, че Босини ходи прекалено често на Монпелие Скуеър.
„Този приятел — мислеше той — може и да не е негодник; лицето му не е на измамник; но все пак е чудновата птица! Не мога да го разбера! И никога няма да го разбера! Казват ми, че работел като роб. А не виждам нищо налице от тоя труд. Не е практичен, няма ред в работата. Като дойде тук, седи и мълчи като маймуна. Ако го попиташ какво вино ще пие, казва: «Благодаря, каквото и да е.» Ако му предложиш пура, ще я пуши, сякаш е германска стока за два пенса. Ни веднъж не съм го видял да погледне Джун както трябва; а все пак не я взима заради парите й. При най-лекият знак от нейна страна още утре ще разваля годежа. Но тя няма… то се знае! Ще държи за него! Упорита е като съдбата… нищо не изпуска!“
Той въздъхна дълбоко и обърна друга страница на вестника; може би ще намери утеха в колоните му.
А в стаята си горе Джун седеше пред отворения прозорец, откъдето, след като се бе наскитал в парка, пролетният ветрец нахлуваше да разхлади пламналите й страни и да изпепели сърцето.