Моби Дик

— Видяхте ли някакви хора да отиват преди малко към кораба?

Смаян от този ясен и смислен въпрос, отвърнах:

— Да, видях, струва ми се, четири-пет души; но не съм сигурен, защото беше много тъмно.

— Много тъмно, много тъмно — каза Илия. — Сбогом.

Отделихме се отново от него; но той пак тръгна безшумно след нас, пак сложи ръка на рамото ми и каза:

— Вижте дали ще ги намерите!

— Кого да намерим?

— Сбогом! Сбогом! — отвърна той, като се отдалечи. — О, щях да ви предупредя за… Но нищо, нищо… все едно, това си е домашна работа… Голям студ тая заран, нали? Сбогом. Предполагам, че няма да ви видя скоро; но ще се видим на Страшния съд.

С тия несвързани приказки той си тръгна, като ме остави безкрайно учуден от неговата умопобъркана безочливост.

На борда на „Пекод“ владееше пълна тишина, никой не се виждаше и чуваше. Входът към капитанската каюта беше заключен отвътре; всички люкове бяха спуснати и затрупани с макари и въжета. Когато стигнахме до фалшборда, намерихме вратата на люка отворена. Като видяхме светлинка, слязохме долу, където намерихме само един стар моряк, загърнат в дрипава дебела куртка. Прострял се бе на два сандъка, сложил лице върху скръстените си ръце. Потънал беше в дълбок сън.

— Къде ли са отишли, Куийкуег, ония моряци, които видяхме? — казах аз, поглеждайки недоверчиво спящия. Но, изглежда, Куийкуег не бе забелязал на кея това, за което му споменах; и аз бих могъл да допусна, че е било моя зрителна измама, да не беше необяснимият в такъв случай въпрос на Илия. Но отмахнах мисълта и като погледнах отново спящия, казах шеговито на Куийкуег, че не ще е зле може би да побдим край това тяло, и му обясних как да се настани. Той опипа задника на спящия, като че искаше да провери дали е достатъчно мек; после, без да му мисли много-много, седна върху му.

— Господи, Куийкуег! Не сядай там! — казах аз.

— О, много хубава седалка — каза Куийкуег; — по нашенски, няма да му натъртя лице.

— Лице ли? — казах аз. — Лице ли наричаш това нещо? Много добродушно изражение има то в такъв случай; но я виж колко тежко диша тоя човек, просто се запъхтява; ставай, Куийкуег; ти си тежък, ще смажеш лицето на нещастника. Ставай, Куийкуег! Той ще те хвърли ей сега. Чудно, чене се събужда още.

Куийкуег се премести точно пред главата на спящия и запали томахавката си. Аз седнах до краката. Подавахме си лулата над заспалия. Докато пушехме, Куийкуег ми разказа с изкълчения си говор, че тъй като в родината му липсвали каквито и да е столове и дивани, кралят, главатарите и изобщо големците имали обичай да угояват хора от простолюдието, та да им служат за сядане; за удобно мебелиране на къщата по този начин било достатъчно да купиш десетина лентяи и да ги наредиш покрай стената между прозорците или в нишите. Освен това този начин бил много удобен при излети; много по-добър от градинските столове, които се сгъват и превръщат в туристически бастуни; щом стане нужда, главатарят повиква прислужника си и го накарва да се превърне в пейка под някое сенчесто дърво, понякога във влажна, блатиста местност.