Моби Дик

— Спри, Вилдад, спри! Не разваляй нашия харпунер — извика Фалек. — Набожните харпунери не са добри моряци… изгубват вълчия си нрав; а щом не е морски вълк, харпунерът не струва пукната пара. Нат Суей например беше едно време най-храбрият кормчия в цял Нантъкит и Винярд; но тръгна по черкви и не видя добро. Толкова се боеше за жалката си душа, че се отдръпваше в ужас и бягаше от китовете, защото се страхуваше от бъдещето, ако лодката му се разбие и той се намери при Дейви Джонс8.

— Фалек, Фалек! — каза Вилдад, като вдигна очи и ръце. — И ти, и аз сме видели много опасности; и ти знаеш, Фалек, какво е страх от смъртта; как можеш да дрънкаш тогава тия нечестиви слова? Та ти противоречиш на собственото си сърце, Фалек. Я ми кажи, когато тоя „Пекод“ загуби и трите си мачти в тайфуна пред Япония при онова пътуване, когато ти беше помощник на капитан Ахав, нима не помисли за смъртта и за Страшния съд?

— Слушайте го! Слушайте го! — викна Фалек, като се разхождаше с ръце в джобовете из каютата. — Слушайте го всички! Та за това ли ще мисля аз? Когато всеки миг смятахме, че корабът ще потъне! За смъртта и за Страшния съд ли? Когато и трите мачти трещяха на борда и всички морски вълни ни връхлитаха отзад и отпред, да мисля за смъртта и страшния съд? Не, тогава човек няма време да мисли за смъртта. За живота мислехме ние с капитан Ахав: как да спасим екипажа… как да изкалъпим временни мачти… как да се доберем до най-близкото пристанище; за тия работи мислех тогава.

Вилдад не каза нищо, само закопча догоре палтото си и тръгна към палубата, където го последвахме и ние. Той застана там да наблюдава спокойно моряците, които кърпеха платното на главната мачта, седнали между кърмата и капитанския мостик. От време на време се навеждаше да прибере някое парче платно или къс насмолено въже, които иначе можеха да пропаднат.