Господарката на езерото (том 2)

Тя тръгна към изхода, ескортирана от двете страни. С гордо вдигната глава. Отекваше тропотът на тежки ботуши, дрънчаха брони, звънтяха оръжия. След няколко крачки тя се обърна за пръв път.

След още няколко — за втори. „Та аз никога повече няма да ги видя — проблесна в главата й ужасяваща мисъл. — Нито Гералт, нито Йенефер. Никога.“

Щом го осъзна, с един замах изтри маската си на фалшива храброст. Лицето й се смръщи и се изкриви, очите й се напълниха със сълзи, носът й потече. Тя се бореше с всички сили, но напразно. Потокът от сълзи проби лицемерната преграда.

Нилфгардците със саламандри на раменете я гледаха мълчаливо. Мълчаливо и изумено. Някои я бяха видели на окървавените стъпала, а всички — докато разговаряше с императора. Вещерката с меча, непобедимата вещерка, гледаща смело в очите на самия император. И сега се изненадаха, виждайки пред себе си едно хлипащо, леещо сълзи дете.

Тя беше наясно с това. Погледите им я изгаряха като огън, режеха я като нож. Тя се бореше, но безуспешно. Колкото повече се опитваше да се сдържи, толкова по-силно се лееха сълзите. Тя забави крачка, след това се спря. Ескортът също. Но само за миг. Изпълнявайки командата на офицера, някой я хвана с железните си ръце под мишниците. Хлипайки и преглъщайки сълзите си, Цири се обърна за последен път. След това я понесоха. Тя не се съпротивляваше. Но хлипаше все по-силно, все по-отчаяно.

Спря ги император Емхир вар Емрейс, същият тъмнокос мъж, чието лице пробуждаше в нея странни, неясни спомени. Той рязко им заповяда да я оставят.

Цири подсмръкна и избърса носа си с ръкав. Видя го, че се приближава, преглътна сълзите си и отново вирна глава. Но разбираше, че сега всичко изглеждаше просто смешно.