Нещо лично

— Едното взех снощи, а второто — тази сутрин.

— Защото си била нервна?

— Да.

— По каква причина?

— Обобщавах брифингите.

— Сега нервна ли си?

— Не.

— Благодарение на хапчето от сутринта?

— О, въздействието му мина. Но се чувствам добре.

— Това е хубаво — кимнах. — Защото още сме в лесната част.

— Знам.

— А докторът на Тони Луната не се ли безпокои, че състоянието му не се подобрява?

— Някои хора вземат такива хапчета години наред, а други — цял живот.

— И с теб ли ще стане така?

— Не знам.

— Какво друго те изнервя?

Тя помълча известно време.

— Залозите, предполагам. Единствено те. Адски са високи. Не можем да позволим това да се случи отново, нали?

— Кое?

— Единайсети септември.

— Ти на каква възраст беше?

— В пубертета.

— Тогава ли реши да постъпиш в ЦРУ?

— Мечтаех си за нещо голямо. Но инициативата не беше моя. Привлякоха ме веднага след като завърших.

— Къде си учила?

— В Йейл.

Така си и знаех. Йейл беше малко или много забавачницата на ЦРУ. Както Кеймбридж е забавачницата на МИ6. На терорист, който си търси мишени, му стига да се порови в списъка с випускниците на тези два университета. Или да взриви бомба на среща на състуденти.

— Трябва да си била доста умна, за да те приемат в Йейл.

Тя не отговори.

— И си работлива, нали? — добавих.

— Давам всичко от себе си.

— А внимаваш ли, отваряш ли си очите на четири?

— Винаги.

— Освен това си платила двайсет и два долара за моторизиран транспорт.

— Това пък какво общо има?

— То означава, че си малко нестандартна — последното от четирите изисквания, за да си добра в професията си. А ти ги покриваш. Това е, което ни трябва: умни хора, които работят упорито, обръщат внимание на всичко и имат нестандартно мислене.

— Имали сме такива и на десети септември.

— Не, нямахме, наистина нямахме. Както не сме имали армия през четирийсет и първа. Имали сме изостанали хора, които са действали старомодно. Но сме напреднали много бързо. Точно както ти сега. Единайсети септември няма да се повтори.

— Не можеш да го кажеш.

— Току-що го казах.

— Няма как да знаеш.

— Не е нещо, за което си струва да гълташ хапчета. Просто работи добре, обръщай внимание на детайлите и продължавай да мислиш. Това е всичко, което можеш да направиш. И не само ти, разбира се. Има още хиляди като теб, точно толкова добри, точно толкова упорити в работата си, точно толкова внимателни.

— И въпреки това можем да се провалим.

— Отпусни се — казах. — Поне за две седмици. Това нещо не е Единайсети септември. Скаранджело чертае най-мрачните сценарии, но представи си, че греши? Може пък убийството на някой политик да накара половината му сънародници да скачат от радост. Да изкупят бирата и знаменцата. Това би могло да е само от полза за икономиката им.