Нещо лично
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #19
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нещо лично». Краткое содержание книги:
— Изпълнявала ли е други мисии в чужбина?
— Не.
— Изпълнявала ли е изобщо някакви мисии?
— Не и такива.
— Мислиш ли, че идеята е добра?
— Тя е необходимият компромис, който ще те отведе там. Не си длъжен да я слушаш какво говори.
— Но трябва да се грижа за нея.
— Тя знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.
— Това си го казвал и преди.
— Сгреших ли?
Помислих си за нейния приятел Тони Луната, но си замълчах.
— Можеш да се откажеш, Ричър — добави Шумейкър. — С нищо не си ми длъжен. Давността отдавна е изтекла. Идеята да поемем по този път беше на О’Дей. Нарича я свое психологическо прозрение и е на мнение, че само тя има шансове да проработи.
— Сбъркал ли е?
— Тръгвай си, ако искаш — повтори той. — Стотици хора работят по този проблем. А британците го приемат изключително сериозно. Все пак става въпрос за среща на Г-8. Решаващият мач за всички в специалните служби. Затова са се захванали здраво. Няма да липсваш на никого. Какво може да направи сам човек?
— Това вече е твое прозрение, нали?
— Искам те там, разбира се. Искам всички да са там. И при необходимост да изградят жива стена, каквото и да им струва това. Защото, ако един американски снайперист превърне Г-8 в Г-4, ще си имаме кански проблеми.
— Гениално прозрение! Защото се очаква да съм патриот, нали? Това вече е откровена манипулация.
— Иди да говориш с О’Дей.
Така и направих. Подминах заседателната зала и влязох в кабинета след нея. О’Дей седеше зад бюрото си, облечен с черния блейзър и черния пуловер. Беше навел глава. Когато реши да ме погледне, вдигна само очи, сякаш вратът му се беше схванал.
— Това е най-тъпата идея, която съм чувал — отсякох аз.
— Но и най-добрият ти шанс да пипнеш Джон Кот — отвърна той. — Ще предам на госпожица Найс абсолютно всичко, с което разполагам. Зад теб ще бъде правителството с цялата си мощ. Ти трябва да сложиш точката. Докато тоя тип е на свобода, няма да спиш спокойно.
— Спя си много добре.
— В такъв случай се събуди. Всички сме чели досието ти. А онези листове на стената в спалнята на Кот? Знаем какво е изобразено на тях. Нашето момиче Найс е точно на годините на Доминик Кол, която е загинала, след като си я пратил да арестува някакъв маниак. Наръгал я е в гърдите.
— Да — въздъхнах аз. — Така пише там.
— Ти какво? Да не би да си суеверен? Рано или късно всеки става на двайсет и осем. Няма връзка. Няма да я пращаш да арестува никого, защото арести не се предвиждат. Искам те там. Искам единствено теб. Искам да приемеш нещата лично и да ми донесеш ушите им като доказателство за добре свършена работа.
— Защо аз? В тази акция са ангажирани стотици хора.
— Ако беше лесно, някой от тях щеше да свърши работа. Но няма да е лесно. Това е истината. Страх ме е, че може да ги изпуснем. Имам нужда от опора. Имам нужда от човек, на когото вярвам.
Поредното психологическо прозрение. Може би.
23
На другата сутрин се срещнах с Кейси Найс. Вече й бяха казали и тя цялата сияеше. Разясни ми процедурите.
— Ще следят всяка наша стъпка с помощта на джипиес в телефоните ни. Аз ще получавам навременна информация чрез гласови съобщения, есемеси и имейли. Личните ни номера са вкарани предварително, плюс тези на генерал О’Дей и генерал Шумейкър. За извънредни ситуации. Всички разговори ще бъдат непроследими.
— Обясниха ли ти правилата за действие?
— Да.
— Кой ти ги обясни?
— Всички.
— Поотделно или заедно?
— Поотделно.
— Едни и същи неща ли ти казаха?
— Не.
— Чии заповеди ще изпълняваш?
— На генерал О’Дей — отвърна тя.
Шумейкър ни снабди с практическите неща. Зарядни за телефоните, кредитни карти, доста британски лири в брой, хотелски резервации, самолетни билети от Атланта до „Хийтроу“ на авиокомпания „Делта“. До Джорджия щяхме да стигнем с частния самолет, но оттам нататък трябваше да ползваме редовните линии. Като обикновените граждани.
После отново се събрахме в заседателната зала, тъй като О’Дей току-що бе получил сведения, които искаше да ни предаде. Ставаше дума за две неща. Първото беше снимка — кадър от видеонаблюдението на парижката Северна гара. Регистрираното време в долния ъгъл показваше, че е заснет пет минути след разстрела на Хенкин. Фокусът беше лош и кадърът беше леко размазан, но все пак приличен. На него се виждаше мъжка фигура. Стегнат и жилав човек с добре очертани мускули, среден на ръст. Беше обърнат странично към камерата, потънал в навалицата. Но скулите го издаваха. Беше Джон Кот. Гледаше надолу, стиснал устни. Езикът на тялото и изражението на лицето му ми подсказаха, че се чувства притеснен от шума и блъсканицата. Което беше разбираемо. Петнайсет години в „Левънуърт“, плюс още една в пущинаците на Арканзас. А Северната гара беше един от най-оживените железопътни възли в света. Със съвършено различно от обичайното за него темпо.