Пеещата галерия
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Скръбните мистерии на брат Ателстан #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Пеещата галерия». Краткое содержание книги:
Англия е отново разкъсвана от жестока борба за власт. Лешоядите кръжат над смъртния одър на стария крал Едуард ІІІ, след чиято смърт короната ще увенчае едно десетгодишно дете — бъдещия Ричард ІІ. В предстоящата битка за престола са въвлечени и висши духовници, и благородници, и богати лондонски търговци. Един от тях, сър Томас Спрингал е открит мъртъв скоро след смъртта на краля. Отрова е сложила край на живота му. Разследванията отвеждат двамата спътници от бедняшките бордеи до кралския дворец, въвличат ги в сенките, събиращи се около престола, а жаждата за власт взема нови и нови жертви.
Двамата приятели правят всичко по силите си, за да възтържествува справедливостта, но брат Ателстан е онзи, който успява да смъкне маската на убиеца.
Сър Джон не й обърна внимание. Вместо това си нахлузи дрехите и продължи да разсъждава върху откритието си. Сега вече беше сигурен, че Веши е бил убит. Трябваше да е бил убит и нивото на реката щеше да го докаже. Да, коронерът щеше да откъсне проклетия монах от неговите звезди, двамата щяха да се върнат в къщата на Спрингал и този път нямаше да си тръгнат, докато въпросите им не получат отговори!
Глава пета
В момента, в който Ателстан заобиколи църквата, той видя коронерът да стои до Филомел. Старата кранта беше оседлана и готова за път. Кранстън се ухили.
— Добро утро, братко! — извика той колкото му глас държи. — Конят и багажът ти са готови — сър Джон вдигна дисагите на монаха. — Сложил съм ти пера, дъска за писане и пергамент. Освен това се уверих, че мастилницата ти е добре затворена, така че ако се разлее, не се сърди на мен.
Ателстан, който все още се чувстваше потиснат след посещението си при съпругата на гробокопача Хоб, подмина коронера и влезе в малката си къща, състояща се от две стаи. Кранстън нахлу след него като неприятно въздушно течение, изпълвайки помещението с туловището си.
— Сериозно, братко! — изрева той, оглеждайки се наоколо. — Трябва да си осигуриш малко повече комфорт тук. Имаш ли вино?
Ателстан посочи към някаква пръстена кана и с удоволствие проследи как Кранстън отпива една грамадна глътка, след което — с лилаво като слива лице — изтичва до вратата, за да я изплюе.
— Да му се не види, човече! — озъби се той. — Толкова си го разредил, че е останала само вода!
— Свети Доминик — кисело отвърна Ателстан, — чиято мъдрост е неоспорима, е постановил, че неразреденото вино не е за монаси — той потупа Кранстън по шкембето. — А може би не е и за кралски коронери!
Сър Джон се изправи и погледна Ателстан отвисоко.
— Аз пък постановявам да ме придружиш до Чийпсайд и по-точно до кръчмата „Мечката и чепатата тояга“. Знаеш ли я?
Ателстан поклати глава, а сърцето му се сви.
— Няма да се напивам, не бой се — ухили се Кранстън. — Просто ще седнем и аз ще ти опиша как е бил убит Веши. Вече съм убеден, че търговецът не е отнел живота си сам.
— А аз, милорд коронере, ще те убедя, че Едмънд Брамптън, иконом на сър Томас Спрингал, не се е обесил на тавана на онази къща в Чийпсайд!
— Значи си мислил, а, монахо?
— Никога не спирам да мисля, коронере.
— Да вървим тогава!
— Сър Джон, а защо да не поговорим тук?
Кранстън се обърна и поклати глава.
— Тук? Където всеки досадник от Съдърк може да почука на вратата ти и да започне да те занимава с грижите си? — той тръгна да излиза от къщата. — О, не, братко! Отиваме в кръчмата, но тя ще бъде само една спирка по пътя ни. После трябва да се отбием и в затвора Нюгейт, а може би и на още едно място.
И така, Ателстан промърмори една молитва, прекръсти се и последва коронера навън. Кранстън, който вече беше яхнал коня си, го изгледа недоумяващо.
— Няма ли да заключиш вратата? — изрева той.
— Няма смисъл — отвърна монахът. — Ако го сторя, крадците ще решат, че вътре има нещо ценно, и ще я разбият.
Потресен от очевидната глупост на секретаря си, Кранстън неодобрително изсумтя, след което обърна коня си и го насочи към покрайнините на Съдърк. Разпознавайки сър Джон, група хлапета последваха двамата спътници и въпреки молбите на монаха започнаха да подвикват след тях обиди за дебелината на коронера. Скоро към подигравките се присъедини и дърварят Гарт, който седеше пред някаква кръчма и пиеше.
— Сър Джон Кранстън! — изкрещя той, потупвайки собственото си закръглено шкембе. — Така като те гледам, май си бременен! Какво чакаш — момче или момиче?
Това преля чашата. Коронерът дръпна юздите на коня си и гневно се взря в шегаджията.
— Ако бащата беше ти — изкрещя в отговор той, — щях да чакам маймуна!
Остроумната забележка беше посрещната с бурен смях, след което Ателстан и Кранстън продължиха по пътя си към Лондонския мост. Прехвърлянето им през реката протече без произшествия, така че докато минаваха покрай стражевата кула в далечния край на моста, за да излязат на Фиш Хил Стрийт, Ателстан има възможност дори да се усмихне. „Какво ли прави онзи дребосък?“ — залита се той. После обаче си спомни отсечените глави на върха на кулата и реши, че няма желание да подновява познанството си с пазача й.