Не казвай на никого
- Автор: Кобен Харлан
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-225-1
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай на никого». Краткое содержание книги:
Харпър постави ръце на бюрото.
— С какво мога да ви помогна, доктор Бек?
— Преди осем години — започнах аз — са докарали тук жена ми. Тя беше жертва на серийния убиец Келъртън.
Не съм много добър в четенето на човешки лица. Срещите на погледи никога не са били силата ми. Езикът на тялото не ми говори нищо. Ала докато наблюдавах Харпър, нямаше как да не се зачудя какво може да накара един опитен патоанатом, човек, който често посещава света на мъртвите, така да пребледнее.
— Спомням си — тихо отвърна той.
— Вие ли извършихте аутопсията?
— Да. Е, отчасти.
— Моля?
— Участваха и федералните власти. Работехме съвместно по случая, въпреки че във ФБР няма патолози.
— Върнете се малко назад. Разкажете ми какво видяхте, когато докараха трупа.
Харпър неловко се размърда.
— Може ли да попитам защо ми задавате тези въпроси?
— Аз съм опечаленият съпруг.
— Минали са осем години.
— Всеки скърби по свой начин, докторе.
— Да, вярно е, но…
— Но какво?
— Но трябва да знам какво точно искате.
Реших да карам направо.
— Снимате всеки труп, който ви докарат, нали?
Той се поколеба. Виждах го. Харпър разбра, че съм забелязал и се прокашля.
— Да. Вече използваме дигитална техника. С други думи, дигитална камера. Тя ни позволява да пазим снимките и различни образи в компютър. Полезно е и за диагнозата, и за архива.
Кимнах, макар че не ме интересуваше. Опитваше се да отвлече вниманието ми. След като не продължи, аз го попитах:
— Снимахте ли аутопсията на жена ми?
— Да, разбира се. Но… преди колко години казахте, че е било?
— Преди осем.
— Тогава използвахме полароиди.
— И къде са сега тези полароидни снимки, докторе?
— В архива.
Погледнах към високата кантонерка, изправена в ъгъла като страж.
— Не там — бързо прибави той. — Случаят на жена ви е приключен. Убиецът й е заловен и осъден. Освен това са минали повече от пет години.
— Тогава къде е?
— В архива. В Лейтън.
— Искам да видя снимките, ако може.
Харпър си записа нещо и кимна към листа хартия.
— Ще се погрижа.
— Докторе?
Той вдигна глава.
— Казахте, че си спомняте жена ми.
— Ами, да, искам да кажа, донякъде. Тук нямаме много убийства, особено толкова ужасни.
— Спомняте ли си състоянието на трупа?
— Не точно. Искам да кажа, не помня с подробности.
— Спомняте ли си кой я разпозна?
— Не бяхте ли вие?
— Не.
Харпър се почеса по слепоочието.
— Баща й, нали?
— Спомняте ли си колко време му трябваше, за да я разпознае?
— Колко време ли?
— Веднага ли я е разпознал? Или са му трябвали няколко минути? Пет? Десет?
— Наистина не помня.
— Не си ли спомняте дали е било веднага?
— Съжалявам.
— Преди малко казахте, че случаят е бил важен.
— Да.
— Може би най-интересният ви случай?
— Може би.
— И все пак не помните дали баща й се е затруднил да разпознае трупа, така ли?
Това не му хареса.
— Доктор Бек, при цялото ми уважение, не разбирам какво искате.
— Аз съм опечаленият съпруг. И ви задавам съвсем прости въпроси.
— Тонът ви — отвърна той. — Струва ми се враждебен.
— А трябва ли?
— Какво искате да кажете?
— Откъде знаехте, че тя е жертва на Келъртън?
— Не знаех.
— Тогава защо са участвали федералните?
— Имаше особени белези…
— Искате да кажете, че е била жигосана с буквата „К“, нали?
— Да.
Вече бях набрал инерция и се чувствах странно добре.
— Та значи, полицията я е докарала. Започнали сте огледа. Забелязали сте буквата „К“…