Не казвай на никого
- Автор: Кобен Харлан
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-225-1
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай на никого». Краткое содержание книги:
Станах от леглото и се настаних пред компютъра. Отново започнах да сърфирам. До сутринта вече имах нещо като план.
Гари Ламонт, съпругът на Ребека Скейс, не изпадна в паника веднага. Жена му често работеше до много късно, понякога дори прекарваше нощта на една стара кушетка в десния ъгъл на студиото. Затова, когато в четири сутринта се претърколи и Ребека още я нямаше, той само се обезпокои.
Поне така си каза.
Гари се обади в студиото, но се включи телефонният секретар. Това също не се случваше рядко. Когато работеше, Ребека мразеше да я прекъсват. Дори нямаше дериват в тъмната стая. Той остави съобщение и пак си легна.
Ала не можа да заспи. Замисли се дали да не направи нещо друго, но това само щеше да вбеси Ребека. Тя бе свободен дух и единственото напрежение в иначе пълноценната им връзка беше свързано с опитите му да подрязва творческите й криле в съответствие със сравнително „традиционния си начин на живот“. Според думите на жена му.
Затова й даваше простор. За да не й подрязва крилете.
До седем сутринта загрижеността му прерасна в нещо като искрен страх. Обаждането му събуди Артуро Рамирес, мършавия асистент на Ребека, който винаги ходеше в черно.
— Току-що се прибрах — сънено отвърна той.
Гари му обясни положението. Артуро, който беше заспал с дрехите, не си направи труда да се преоблече и се втурна навън. Гари му обеща да го чака в студиото.
Артуро пристигна пръв и завари вратата открехната. Той я отвори.
— Ребека?
Никакъв отговор. Отново извика името й. Тишина. Асистентът влезе и се огледа наоколо. Нямаше я. Отвори вратата на тъмната стая. Все още господстваше обичайната остра миризма на киселини за проявяване на филми, но имаше още нещо, нещо едва доловимо, което накара косата му да се изправи.
Нещо определено човешко.
Гари зави зад ъгъла навреме, за да чуе вика.
21
На сутринта си купих една поничка и потеглих на запад по шосе 80. В Ню Джърси шосето е сравнително безинтересна ивица асфалт. Щом минеш Садъл Брук, сградите почти изчезват и от двете страни на пътя се нижат еднакви редици дървета. Единствено пътните знаци нарушават еднообразието.
Когато завих на изхода, водещ към град на име Гардънсвил, аз намалих скоростта и отправих очи над високата трева. Пулсът ми се ускори. Никога преди не бях идвал тук — през последните осем години нарочно избягвах този участък от магистралата — но на по-малко от сто метра от това място бяха открили трупа на Елизабет.
Хвърлих поглед на упътванията, които бях принтирал през нощта. Моргата на окръг Съсекс беше на mapquest.com, така че знаех точно как да стигна дотам. Щорите на предните прозорци бяха спуснати и нямаше никакви надписи, гол тухлен правоъгълник без особености, но пък какви особености в една морга? До осем и половина оставаха няколко минути. Заобиколих отзад. Още бе заключено. Чудесно.
Жълт кадилак „Съвил“ спря на мястото с надпис „Тимъти Харпър, окръжен патолог“. Преди да слезе, мъжът в колата загаси цигарата си — винаги се удивлявам колко много патоанатоми пушат. Харпър беше колкото мен на ръст, почти метър осемдесет и два, с матова кожа и рядка сива коса. Той ме видя да стоя до вратата и възприе съответното изражение. Хората не ходят рано сутрин в моргата, за да чуят радващи новини.
После бавно се приближи до мен.
— Какво обичате? — попита патологът.
— Доктор Харпър?
— Да, точно така.
— Аз съм доктор Дейвид Бек. — Доктор. Значи бяхме колеги. — Бихте ли ми отделили няколко минути?
Името ми не предизвика никаква реакция. Той отключи вратата.
— Заповядайте в кабинета ми.
— Благодаря.
Последвах го по коридора. Харпър в движение натискаше електрическите ключове и флуоресцентните лампи неохотно засияваха една по една. Подът беше настлан с ожулен линолеум. Сградата изобщо не приличаше на дом на смъртта, но може би тъкмо това се целеше. Стъпките ни отекваха, сякаш в такт с бръмченето на ламите. Докато вървяхме, патологът преглеждаше сутрешната си поща.
Кабинетът му също изглеждаше обикновен. Такива метални бюра имаше в началните училища. Столовете бяха дървени, многократно лакирани, строго функционални. На едната стена висяха няколко дипломи. И той беше завършил медицинския факултет в Колумбия, забелязах аз, само че близо двадесет години преди мен. Нямаше семейни снимки, купи от състезания по голф, нищо лично. Посетителите на този кабинет не идваха тук, за да си побъбрят. Последното нещо, което искаха да видят, бяха нечии усмихнати внуци.