Стоунър
- Автор: Уильямс Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-08-5
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стоунър». Краткое содержание книги:
Романът, който покори Европа. И я разплака.
Необикновена книга за обикновения живот на едно момче, което тръгва от дълбоката американска провинция и се издига до университетски преподавател. В романа не се случва нищо. По-точно, случва се цял един живот, белязан от тихо отчаяние и неизчерпаеми запаси от достойнство.
Стилът на Уилямс е пределно изчистен, аскетичен, оголен до мускула, в него няма и една излишна дума и това създава особена съпричастност със съдбата на главния герой - Стоунър би могъл да бъде всеки от нас.
Джон Уилямс (1922-1994) издава Стоунър преди близо половин век. Преди няколко години романът е преоткрит и заживява нов живот - включен е в авторитетната поредица на Ню Йорк Ревю ъф Букс, а в Европа се превръща в голямата литературна сензация на 2013 година.
Сега на Едит й гостуваха майките от квартала. Идваха сутрин, пиеха кафе и си говореха, докато децата бяха на училище, следобед водеха и тях, гледаха ги как си играят в голямата всекидневна и бъбреха безцелно така, че да надвикат шума от игрите и тичането.
В такива следобеди Стоунър обикновено беше в кабинета си и чуваше какво казват майките зад стената — те говореха високо, да се чуват през детските гласове.
Веднъж стана по-тихо и той чу как Едит казва:
— Клетата Грейс. Много обича баща си, а той не разполага с време, което да й посвети. Нали знаете, работи, а и започна нова книга…
С любопитство, едва ли не отстрани Стоунър загледа ръцете си, които, както държаха една книга, започнаха да треперят. Трепериха няколко минути, докато накрая той ги овладя, като бръкна дълбоко в джобовете си и стисна юмруци.
Сега виждаше рядко дъщеря си. Тримата се хранеха заедно, но в тези случаи почти не дръзваше да я заговори, защото, ако го направеше и Грейс му отвърнеше, Едит бързо започваше да намира недостатъци в начина й на хранене, в стойката й на стола и я схокваше така, че до края на вечерята дъщеря й не смееше да каже и дума и седеше с наведена глава.
Вече стройното й тяло ставаше все по-слабо, а Едит се умиляваше и се смееше, че „расте нагоре, но не и встрани“. Погледът й ставаше все по-изпитателен, почти наплашен, лицето й, което преди беше ведро и спокойно, сега бе или леко намусено в едната крайност, или весело и оживено, почти на ръба на истерията в другата, Грейс се усмихваше рядко, въпреки че се смееше много. А усмихнеше ли се, по лицето й сякаш за миг се мярваше призрак. Веднъж, когато Едит беше горе, Уилям и дъщеря му се подминаха във всекидневната. Грейс му се усмихна свенливо, а той не се сдържа, приклекна и я прегърна. Усети как тялото й се напряга, а по лицето й се изписват изумление и страх. Изправи се, каза нещо напосоки и се усамоти в кабинета си.
На другата сутрин изчака Грейс да отиде на училище и остана на масата със закуската, макар и да знаеше, че ще закъснее за занятието в девет. След като изпрати Грейс до входната врата, Едит не се върна в трапезарията и Стоунър разбра, че го избягва. Отиде във всекидневната, където жена му седеше с чаша кафе и цигара в края на канапето.
Каза й, без да увърта:
— Едит, не ми харесва какво става с Грейс.
Тя отговори начаса, сякаш бе чакала само това:
— В смисъл?
Той седна в другия край на канапето, по-далеч от нея. Обзе го безпомощност.
— Знаеш в какъв смисъл — отвърна уморено. — Остави я на мира. Не я притискай толкова.
Едит смачка цигарата в чинийката.
— Грейс никога не е била по-щастлива. Сега има приятели, неща, с които да се занимава. Знам, прекалено зает си, за да забелязваш тези работи, но… със сигурност си даваш сметка, че напоследък е много по-общителна. И се смее. Преди не се е смяла никога. Почти никога.
Уилям я погледна, леко изумен.
— И вярваш в това, така ли?
— Разбира се, че вярвам — отвърна Едит. — Аз съм й майка.
Стоунър видя, че тя наистина го вярва. Поклати глава.
— Никога не съм искал да си го признавам — подхвана с нещо като спокойствие, — но ти наистина ме мразиш, нали, Едит?
— Моля? — Изумлението в гласа й беше искрено. — О, Уили! — Тя се засмя звънко и неудържимо. — Не ставай глупак. Разбира се, че не те мразя. Ти си ми съпруг.
— Не използвай детето. — Той не успя да овладее треперещия си глас. — Вече не ти се налага, знаеш го. Всичко друго. Но ако продължаваш да използваш Грейс, аз ще…
Стоунър не се доизказа. След миг Едит попита:
— Какво „ще“? — Изрече го тихо, без предизвикателство. — Единственото, което можеш да направиш, е да ме изоставиш, а ти няма да го направиш никога. Знаем го и двамата.
Той кимна.
— Предполагам, си права.
Стана слепешката и отиде в кабинета. Взе палтото си от гардероба и куфарчето, оставено при бюрото. Докато прекосяваше всекидневната, Едит пак заговори:
— Няма да нараня Грейс, Уили. Би трябвало да го знаеш. Обичам я. Тя ми е родна дъщеря.
И Стоунър знаеше, че е така, Едит наистина обичаше Грейс. От тази истина още малко, и да изкрещи. Поклати глава и излезе навън.
Когато вечерта се прибра, видя, че през деня Едит е наела местен носач и с негова помощ е изнесла от кабинета всичките му вещи. В един от ъглите на всекидневната бяха сместени бюрото и кушетката, а около тях на безредни купчини бяха струпани дрехите, записките и всичките му книги.
Понеже сега щяла да стои повече вкъщи (обясни му Едит), била решила отново да се заеме с рисуване и ваятелство, а в цялата къща само в кабинета с неговия северен прозорец имало подходяща светлина. Знаела, че той няма да възрази — можел да се премести на остъклената веранда отзад на къщата, в сравнение с кабинета тя била по-далеч от всекидневната и той щял да си работи на по-голямо спокойствие.