Стоунър

— Всички ли, господине? — подсмихна се Уокър и се облегна на стола. — Нима Самюъл Джонсън не е казал не за друг, а за самия Шекспир, че поназнайва малко латински и още по-малко древногръцки?

В стаята се чу сподавен смях, а Стоунър усети как го обзема нещо като съжаление.

— Имате предвид Бен Джонсън, разбира се.

Уокър си махна очилата и се зае да ги бърше, като мигаше безпомощно.

— Разбира се — каза. — Грешка на езика.

Макар че Уокър го прекъсна няколко пъти, Стоунър успя да прочете без особени затруднения лекцията и да възложи първите доклади. Каза на студентите, че са свободни, близо половин час по-рано и излезе бързо от аудиторията колкото да забележи, че Уокър върви към него със застинала усмивка върху лицето. Тръгна да се качва с трополене по дървеното стълбище в сутерена, а после започна да взима по две гладките мраморни стъпала за втория етаж — имаше странното усещане, че Уокър се тътри упорито след него и се опитва да го настигне в бягството му. Плисна го припряна вълна на срам и вина.

На третия етаж отиде право в кабинета на Ломакс. Той разговаряше с някакъв студент. Стоунър надзърна в стаята и каза:

— Мога ли да те видя за малко, Холи, след като приключиш?

Ломакс му махна сърдечно с ръка.

— Влизай де. Тъкмо приключваме.

Стоунър влезе и се престори, че разглежда редиците книги в библиотеката, докато Ломакс и студентът си казваха последните думи. След като младежът си тръгна, Стоунър седна на освободения от него стол. Ломакс го погледна изчаквателно.

— Става дума за един студент — подхвана Стоунър. — Чарлс Уокър. Каза, че при мен си го пратил ти.

Ломакс допря върховете на пръстите си и докато ги разглеждаше, кимна.

— Да. Ако не ме лъже паметта, предположих, че ще има полза от семинара ти по… — по какво беше? По латинска традиция, нали?

— Можеш ли да ми разкажеш нещо за него?

Ломакс вдигна поглед от ръцете си и се вторачи в тавана, а долната му устна се издаде преценяващо.

— Добър студент. Бих казал, отличен студент. Пише дисертация за Шели и елинистичния идеал. По всичко личи, че ще е блестяща, наистина блестяща. Няма да е, както биха се изразили някои… — Той се подвоуми за думата. — Няма да е подредена, затова пък ще носи белега на мощно въображение. Имаш ли конкретна причина да питаш?

— Да — потвърди Стоунър. — Днес на семинара той се държа доста безразсъдно. Просто се питах дали да му отдавам особено значение.

Доскорошната сърдечност на Ломакс се бе изпарила и върху лицето му се бе появила по-познатата иронична маска.

— А, да — каза той с ледена усмивка. — Колко нетактични и безразсъдни са младите. По причини, които вероятно разбираш, Уокър е доста непохватен и срамежлив и затова понякога се държи така, сякаш се защитава и се налага. И той като всички нас си има проблеми, но се надявам научните и критическите му способности да не бъдат съдени в светлината на неговите разбираеми душевни терзания. — Той погледна Стоунър право в лицето и каза с весела нахъсаност: — Както сигурно си забелязал, е недъгав.