Врагът на Господа

На следващата сутрин едва бяхме изминали четвърт миля, когато над нас и зад нас прозвучаха рогове. Ние спряхме, обърнахме се и засенчихме очите си с ръце, за да видим хълма, по който се бяхме смъкнали предишната вечер. На билото стояха петнадесетина мъже, всички с щитове, мечове и копия. Щом видяха, че са привлекли вниманието ни, те се спуснаха стремглаво, хлъзгайки се по опасния заснежен склон. Придвижването им вдигна големи снежни облаци, които вятърът понесе на запад.

Моите хора без да чакат заповеди се подредиха, свалиха щитовете си от раменете и насочиха копията си напред, изграждайки стена от щитове напреко на пътя. Бях направил Исса заместник-командир на мястото на Каван и сега той изръмжа на войниците да се държат здраво, но едва бе изрекъл това, когато разпознах странния знак, изрисуван на един от приближаващите се щитове. Беше кръст, а аз познавах само един човек, който използваше този християнски символ за своя щит. Галахад.

— Приятели! — викнах аз на Исса и хукнах. Вече ясно виждах приближаващите мъже — всички бяха от моите хора, останали в Силурия, принудени да служат като дворцова охрана на Ланселот. На щитовете им все още стоеше мечката на Артур, но начело беше кръстът на Галахад. Той махаше с ръка и крещеше, аз също, така че успяхме да се чуем едва, когато се прегърнахме.

— Лорд принц — поздравих го аз и пак го прегърнах, защото той беше най-добрият от всичките приятели, които съм имал на този свят.

Имаше руса коса, а лицето му беше толкова широко и силно, колкото тясно и хитро бе лицето на неговия полубрат Ланселот. И той като Артур внушаваше доверие от пръв поглед, и ако всички християни бяха като Галахад мисля, че щях да взема кръста още тогава.