Врагът на Господа
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-227-х
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Врагът на Господа». Краткое содержание книги:
Тръгнахме на изток към най-тясната част на пролива и там зад една остра скала, край развалините на някаква крепост, намерихме две лодки, изтеглени на каменистия бряг на малко заливче. Край лодките стояха десетина мъже, сякаш нас чакаха.
— Това лодкарите ли са? — попита ме Сийнуин.
— Лодкарите на Диурнач — казах аз и докоснах дръжката на Хюелбейн. — Те просто искат да стигнем до острова — Кралят правеше всичко възможно, за да ни улесни и това ме плашеше.
Лодкарите обаче изобщо не се изплашиха от нас. Бяха ниски, набити и груби същества. По брадите и по дебелите им вълнени дрехи се бяха полепили рибешки люспи. Други оръжия освен рибарски ножове и копия нямаха. Галахад ги попита дали бяха виждали наоколо копиеносците на Диурнач, но те просто свиха рамене сякаш не разбират езика му. Нимю им заговори на своя роден ирландски и те доста вежливо й отговориха. Не бяха виждали Кървави щитове, поне така твърдяха. После казаха, че за да преминем пролива ще трябва да изчакаме да се вдигне приливът, защото изглежда само тогава морето беше безопасно.
В една от лодките направихме легло за Мерлин, след това Исса и аз се изкачихме на стените на изоставената крепост, за да огледаме сушата зад нас. От долината с ниските извити дъбове се издигаха нови кълба дим към небето, но друго нищо не се беше променило. Вражи войници не се виждаха. Но бяха там. Нямаше нужда да виждаме кървавите им щитове, за да знаем, че са някъде наблизо. Исса докосна острието на своето копие.
— Струва ми се, господарю — каза той, — че е добре да умреш на Инис Мон.
Аз се усмихнах.
— Би било по-добре да живееш там, Исса.
— Да, но ако умрем на благословения остров душите ни със сигурност ще намерят пътя към Отвъдния свят, нали? — попита настойчиво той.
— Със сигурност — обещах му аз. — И ние двамата с теб заедно ще преминем по моста от мечове. „А Сийнуин — зарекох се аз в себе си, — ще бъде само на крачка — две пред нас, защото аз ще я убия със собствените си ръце, та да не попадне в хората на Диурнач.“
Извадих Хюелбейн, дългото му острие все още беше изцапано със саждите, върху които Нимю написа своето заклинание, и поднесох върха му към лицето на Исса.
— Закълни се пред мен — заповядах му аз. Той падна на едно коляно.
— Кажи за какво, господарю.
— Ако аз умра преди Сийнуин, Исса, ти трябва да я убиеш с един удар на меча преди хората на Диурнач да са я хванали.
Той целуна върха на меча.
— Заклевам се, господарю.
Когато приливът се вдигна, водовъртежите изчезнаха, морето се успокои, но вятърът продължаваше да гони вълните, а те вече докосваха двете лодки, издърпани на брега. Качихме конете си в лодките, а след това и ние заехме местата си. Лодките бяха дълги и тесни и щом се настанихме сред лепкавите рибарски мрежи лодкарите безмълвно ни показаха, че трябва да изгребваме водата, която се процеждаше между намазаните със смола дъски. Свалихме шлемовете си и с тяхна помощ се заехме да връщаме студената морска вода там, където й беше мястото. А когато лодкарите приготвиха дългите си гребла, аз се помолих на Бога на морето, Манауидан, да ни пази. Мерлин се тресеше. Лицето му беше по-бяло от всякога, но и с някакъв отвратителен жълт отенък, при това изцапано от пяната, която се беше появила в ъглите на устните му. Той беше в несвяст и мърмореше неразбираеми неща.
Лодкарите пееха странна монотонна песен, докато гребяха, но щом стигнаха средата на пролива замълчаха и по един човек от всяка лодка махна с ръка към сушата.