Змии в стените

Речено-сторено. Въпросът бе към кого по-точно да се обърне с молбата да извърши сложната метаморфоза. Алкохолната Троица отпадаше на секундата – Тери Сторн не си падаше по трансформации на огнедишащи рептилии в хора (по-скоро специалитетът му бяха любовно-сантименталните и социално обременени магии), Били предпочиташе да обръща одушевени лица в неодушевени предмети (маргаритки, моркови, праз и прочие), а Джонатан нямаше да мръдне нито един от деветте си пръста, образно казано, ако в цялата ситуация нямаше поне капчица криминален привкус. Не му се искаше да се замесва с Акълдаващите – щяха да му свършат работа, но пък щяха да го заробят с някое недотам приятно условие, като например да яде патладжани и леща до края на живота си, да им ремонтира копторите или да е принуден да изслушва през вечер интригите и клюките, които бяха събрали с пълни шепи от нищо неподозиращите хорица наоколо. Можеше да помоли Смъртта да подмени досието му с това на някой по-незначителен човек, който нямаше да липсва на никого, но според ширещите се из „Котката“ приказки девойката все още била крайно раздразнена от факта, че Вечният човек продължавал да не ѝ се обажда, така че едва ли щеше да прокопса и там.

Тъкмо усещаше как от мислене започва да изтрезнява, когато изведнъж се сети: трябваше да отиде при Абдулла. Беше добряк по душа, така че надали щеше да му откаже, а и шансовете да го прецака с плащането или с друг подобен ситен шрифт в условията беше минимален. Окуражен от собствената си съобразителност, Тодор разпери крила и полетя към най-близкия портал до Западен Истанбул, без изобщо да му пука, че е сериозно подпийнал и че ако Безгрешната Милиция го заловеше да лети в нетрезво състояние, щеше да се разкарва поне месец с ограничителни скоби и GPS-пръстен на лапата.

Не след дълго вече стоеше пред скромния дом на Абдулла и хлопаше по портата с един от дългите си закривени нокти.

– Идвам де, идвам, не бързай да събаряш къщата… – дочу се отвътре недоволно мърморене. След доста проточило се дрънчене и пробване на ключове най-сетне нужният бе уцелен и вратата се отвори широко.

Пътищата на Тодор на няколко пъти се бяха кръстосвали с тези на Абдулла Менахем32, но всеки път драконът оставаше поразен от вида на старчето. Абдулла бе магьосник-политеист33, беше изкарал курсовете за ходжа, равин и бокор34 и изглеждаше така, сякаш е посветил поне по хиляда години на всяка от магиите.