Змии в стените

Тогава разбрах, че наистина имам дарба. По странно стечение на обстоятелствата горе-долу по същото време от мен се заинтересуваха специализираните списания. Малко по-късно – и издателствата.

Странно е как никой не направи връзка между разказите ми и реалността. Най-вероятно, дори някой да е прекарал паралела, си е помислил, че се случва точно обратното - че действителните ужасите са повлияли моите истории. А и аз гледах да не се набивам много на очи. Внимавах и с връзките си – щом веднъж си си направил домашното и знаеш, че от жени и майките им може да очакваш единствено разочарование, установяваш, че да се влюбиш е доста по-трудно от преди.

От време на време пишех и хоръри. Все пак не съм от желязо и понякога се случваше да се оставя да бъда заслепен от прелестите на тази и онази. След неизменната раздяла (обикновено придружена от финансова и емоционална катастрофа с библейски размери) разказите се лееха един след друг. Кръвта по новините – също.

Сравнително късно открих, че в действителност ми харесва да убивам малолетни проститутки. Дори и в любимата на всички промити от женски списания мозъци Библия се казваше „Око за две, зъб за чене“… или нещо от този род. Аз просто бях възмездието, стоварващо се върху безмозъчните им глави.

Благодарение на фентъзи разказите, които ползвах за заместител (така, както наркоманите се опитват да отвикнат от хероина с метадон), успях дори да стана известен. Е, почти. В днешно време всеки пише фентъзи – дори онези, които са прочели три книги през целия си живот. Конкуренцията е, меко казано, огромна.