Върховното кралство [Наследникът]

— Добре ли сте? — попита Енцио.

— Добре съм — отвърна Форланд.

— Ще ви пусна.

Форланд кимна и гъвкаво се приземи.

Докато Енцио падаше до него, той видя тораните, настигащи бегачите, които не бяха проявили рефлекса да се спасят на високо и не можеха да отидат по-нататък заради блъсканицата. Не можа да сдържи една болезнена гримаса, когато един мъж, наръган с рога в кръста, беше хвърлен във въздуха.

Двамата с Енцио се извърнаха.

Улицата им се стори странно спокойна, пуста, като се изключат няколкото проснати тела и куцащите, които някак се изправяха.

Последните торани бяха минали, но улицата си оставаше блокирана в долната си част.

— Още имаме време да стигнем до арената — каза Енцио, чието дишане се беше успокоило.

— А откъде? — попита Форланд.

Беше клекнал до един ранен, на когото помагаше да седне.

— Ще се оправите ли? — попита той тихо.

И тъй като мъжът кимна признателно, Форланд се изправи.

— По малките улички — каза Енцио, който мислеше единствено за арената.

— Позволено ли е?

Енцио се отдалечи с малки крачки, без да отговори.

След като се поколеба, Форланд го последва, спомняйки си за мълчаливото обещание, което бе дал на Алисия. Двамата мъже си помогнаха да прескочат една от дъсчените огради, които препречваха входа на една напречна улица, после хлътнаха в лабиринт от малки тесни улички.

— Трябва да ме видят на арената — почувства се длъжен да обясни Енцио, докато тичаше. — Не е моя вината, че улицата беше непроходима.

— Разбирам — каза Форланд.

Тонът му показваше, че разбира, но не одобрява.

Кварталът, през който минаваха, беше стар и беден. Беше и пуст; всички валансанци се бяха струпали покрай трасетата на надбягването или в близост до арената — само привилегировани богаташи можеха да си позволят място на пейките. Енцио с мъка се ориентираше и няколко пъти трябваше да спре на някоя пресечка, за да помисли. Напрягаше слуха си и се доверяваше на инстинкта си. Форланд го следваше, без да казва нищо, но някакво безпокойство, отначало смътно, нарастваше у него.

— Следят ни — каза той по някое време.

Вглъбен, Енцио забави отговора си.

— А? Какво?

— Следят ни. Не се обръщайте и продължавайте да вървите напред.

— Сигурен ли сте?

Форланд се усмихна отчаяно: от колко ли засади беше оцелял?

— Да — каза той. — Въоръжен ли сте?

— Не. Правилата на надбягването го забраняват.

— В края на тази улица надясно или наляво трябва да тръгнем?

— Струва ми се наляво.

— Добре. Започваме да тичаме веднага след като завием.

— Разбрано.

С крайчеца на окото си Енцио дискретно погледна към горната част на улицата, но нищо не видя. Не знаеше какво беше разтревожило граф Дьо Форланд. Но независимо от всичко чувстваше, че трябва да му се довери. Колкото до това кой би могъл да желае да посегне на живота на големия син на херцога на Сарм и Валанс, в това нямаше нищо сложно…