Лазурна

Докато събличаше нощницата, Битърблу зърна отражението си във високото огледало. Застина и се втренчи в него, замислена за двама несъвместими мъже — Данзол, който я бе целунал, и Саф.

_Не подхождам на тази ослепителна стая_, хрумна й. _Очите ми са големи и премрежени, косата ми е тежка, брадичката — остра. Толкова съм дребна, че съпругът ми няма да ме намери в леглото. Открие ли ме все пак, ще види, че гърдите ми не са еднакви, а тялото ми прилича на патладжан._

Тя изсумтя, присмивайки се на себе си. После внезапно се просълзи и коленичи гола пред огледалото.

Мама беше красавица… Възможно ли е патладжанът да изглежда привлекателно?

Нищо не се размърда в мозъка й, за да отговори на този въпрос.

Помнеше всяка част от тялото си, докосната от Данзол. Колко далеч бе целувката му от представите й за целуването! Знаеше, че усещането не е такова. Беше виждала Катса и По да се целуват — веднъж в конюшните, върху копа сено, и втори път в дъното на коридора късно нощем, преплетени като тъмни сенки и златни отблясъци, издаваха тихи звуци и почти не помръдваха, омаяни. Очевидно им харесваше.

_Но По и Катса са красиви_, помисли си Битърблу. _И знаят как се прави._

Тя имаше въображение и не се срамуваше от тялото си. Разбираше механиката, Хелда й я беше обяснила, а навярно и майка й — много отдавна. Но да разбираш желанието и физическото му проявление не осветляваше въпроса как подканваш някого да те види, да те докосва по този начин.

Надяваше се отсега нататък всички целувки в живота й — и всичко отвъд целувките — да не бъдат с лордове, които искат само парите й. Колко лесно щеше да е, ако наистина беше пекарка. Лекарките в кухните се запознаваха с момчетата, които не ламтят за парите на кралицата, и навярно нямаше чак такова значение дали са неугледни, или не.

Тя се обви с ръце и се изправи, засрамена, че мисли за подобни неща, когато има толкова много други грижи.

Принц Равин, син на крал Ранда и наследник на мидлънския трон, и приятелят му Бан също участваха в тренировката, макар да не изглеждаха особено разсънени.

— Как си, кралице? — попита Рафин и се наведе отвисоко да целуне ръката й.

— Радвам се, че дойдохте и двамата — отвърна Битърблу.

— И ние. Боя се обаче, че нямахме избор, кралице. Нападнаха ни нандерски врагове на съвета. Катса ни убеди, че е по-безопасно да се движим с нея.

Жълтокосият принц се усмихна лъчезарно на Битърблу, все едно няма никакви грижи.

Бан, уловил другата й ръка, беше водач на Съвета и знахар като Рафин. Излъчваше непоклатимо спокойствие — снажен, широкоплещест мъж с очи като сиво море.

— Кралице, радвам се да те видя. Боя се, че са сринали лабораторията ни.

— Почти цяла година разработвахме отварата за повръщане — възнегодува Рафин. — Всички месеци, през които едва не си избълвахме червата, отидоха на вятъра!

— Изглежда сте постигнали голям успех — констатира Катса.

— Отварата трябваше да лекува повръщане, а не да го причинява — обясни Рафин. — Бяхме близо, сигурен съм.

— От последната партида дори не ти се гадеше — напомни му Бан.