Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Итосай… не зная, дали е още жив. От години не съм чувал нищо за моя учител. След Коганегахара той се подстрига за монах и се оттегли в планините. Целта му, каза, била да изучава сабята, да се упражнява в Дзен, да търси Пътя на живота и смъртта, да изкачи големия връх на съвършеното просветление.
— Сега е мой ред. След днешния ден вече не бих могъл да застана с вдигната глава пред учителя си… Съжалявам, че не съм живял по-добре.
— У-у-учителю! — пресече го Негоро Хачикуро. — Казвате, че сте загубил, но ние не вярваме, че при обичайни обстоятелства бихте загубил от човек като Коджиро, дори и да е млад. Днес нещо трябва да не е било наред.
— Нещо да не е било наред ли? — Тадааки поклати глава и глухо се засмя. — Нищо подобно. Коджиро е млад. Но не заради това загубих аз. Загубих, понеже времената са се променили.
— Какво ще рече това?
— Чуйте и ще разберете — Той премести поглед от Хачикуро към другите мълчаливи лица. — Ще се опитам да бъда кратък, понеже Коджиро ме чака. Искам внимателно да чуете моите мисли и моите надежди за бъдещето.
След това им съобщи, че от този ден нататък напуска доджото. Намерението му било не да се оттегли в обичайния смисъл, а да последва стъпките на Итосай и да тръгне в търсене на просветление.
— Това е първата ми голяма надежда — заключи.
Второ, помоли своя племенник Ито Магобей да се погрижи за единствения му син Таданари. От Магобей също се искаше да съобщи за станалото днес на шогуна и да обясни, че Тадааки е решил да стане будистки монах.
После каза:
— Не съжалявам особено за загубата си от един по-млад човек. Това, което предизвиква у мен тревога и срам че новите бойци като Сасаки се появяват на други места, а нито един майстор от такъв ранг не е излязъл от училището Оно. Мисля, че знам защо е така. Мнозина от вас са наследствени служители на шогуна. Оставили сте високата служба да ви главозамае. След малко упражнения се възгордявате, че сте майстори от „непобедимата школа Ито“. Прекалено самодоволни сте.
— Чакайте, господине — възрази с треперещ глас Хьосуке. — Това не е справедливо. Не всички от нас са лениви и надменни. Не всички пренебрегваме учението си.
— Мълчи! — Тадааки го изгледа яростно. — Нехайството у учениците е следствие от нехайство на учителя. Сега признавам моя собствен срам и се осъждам.
— Ваша задача е да се справите с нехайството, да направите от училището Оно място, където младите дарования могат правилно да се развиват. Това трябва да стане място, където ще се кове бъдещето. Ако не се получи така, с това, че напускам и отварям място за преобразувания, няма да постигна нищо.
Искреността на думите му най-сетне започна да оказва своето въздействие. Учениците му увесиха глави и се замислиха над казаното. Всеки се сети за собствените си недостатъци.
— Хамада — обади се Тадааки.
— Да, господине — отвърна Тораносуке, но явно бе изненадан.
Под студения поглед на Тадааки очите му се сведоха към пода.
— Стани.
— Да, господине — отвърна той, без да става.
— Стани! Веднага.
Тораносуке се изправи на крака. Останалите онемели гледаха.
— Прогонвам те от това училище — Тадааки млъкна и изчака това да бъде възприето. — Но като правя това, се надявам, че ще дойде ден, когато ще си се поправил, ще си овладял себе си и ще си схванал смисъла на Изкуството на войната. Може тогава отново да се съберем като учител и ученик. Сега излез!
— З-защо, учителю? Не си спомнял да съм направил нищо, с което да заслужа това.
— Не си спомняш, понеже не разбираш Изкуството на войната. Ако помислиш по-дълго и внимателно, ще видиш.
— Моля ви, кажете ми. Не мога да си тръгна, преди да съм го чул.
Вените бяха изпъкнали по челото му.
— Добре. Страхливостта е най-срамната слабост, в която може да бъде обвинен един самурай. Изкуството на войната строго ни предупреждава против нея. Желязно правило в това училище е всеки, който се провини в страхливост, да бъде изключван.
— И въпреки това, ти, Хамада Тораносуке, си оставил да минат няколко седмици от смъртта на брат ти, преди да предизвикаш Сасаки Коджиро на двубой. В това време си тичал насам-натам, за да се опитваш да си отмъстиш на някакъв незначителен продавач на дини. А вчера си взел в плен възрастната майка на този човек и си я довел тук. Това достойно за самурай държание ли наричаш?
— Но, господине, вие не разбирате. Направих това, за да накарам Коджиро да се появи.
Готвеше се да се впусне в настойчива защита, но Тадааки го пресече:
— Точно това нарекох страхливост. Щом си искал да се биеш с Коджиро, защо не си отишъл право в дома му? Защо не си му пратил писмо, с което да го предизвикаш? Защо не си обявил името и намеренията си?